Прокобата на Господаря Гад [bg]

Вдиша дълбоко, опря се на жезъла за по-добро равновесие, пристъпи от вратата и се затътри тромаво към относителната безопасност на дънера.

След това му стана по-леко. Пъхна жезъла под ремъците на раницата и вече можеше да се държи с двете ръце за стълбата. Усещаше пречките й устойчиви и това го насърчаваше. Преди да се е спуснал и наполовина, сърцето му престана да блъска неистово. Разчиташе достатъчно на опората, за да се озърта към жилищата и хората, които подминаваше.

Накрая се добра до най-ниските клони и слезе след Атиаран на земята. Старейшините се бяха събрали долу, за да ги изпроводят. Томас видя Барадакас и хвана жезъла, за да му покаже, че не пренебрегва подаръка. Изви устни в отговор на усмивката му.

— Е, носители на посланието — подхвана Лора след малко, — казахте ни, че участта на Земята е бреме, с което сте се нагърбили. Вярваме ви. Тъжно е за нас, че не можем да облекчим вашия товар, но е ясно, че никой друг не може да ви замести в това начинание. Предложихме ви скромната помощ, която е по силите ни. Остава ни само да браним домовете си и да се молим за вас. Желаем ви да пристигнете скоро за доброто на цялата Земя. А за вас ще е добре, ако се доберете до целта си преди Празника. Всеки, който го види, е дарен с чудни знамения за надежда. Атиаран, спътнице на Трел, върви в мир и не забравяй предаността. Помни пътя, който Соранал ти описа, и не се отклонявай от него. Томас Ковенант, Неверник и странник на тази Земя — бъди й верен. И в мрачен час си спомни за жезъла на нашия хайрбранд. А сега тръгвайте.

Атиаран отвърна тържествено като при ритуал:

— Тръгваме и ще запомним дървеното поселище с подслона, подкрепата и надеждата, които ни дадохте.

Тя се поклони, докосвайки челото си с длани, а после разпери ръце. Томас не знаеше как да постъпи, но наподоби жеста й. Старейшините също се поклониха бавно и Атиаран пое на север, Томас пък се втурна подире й като листо, подхванато от вятъра на нейната решителност.

Не се огледаха нито веднъж. Отдъхнали и освежени в прекрасното дървено поселище, те крачеха бодро, устремени напред. Всеки от двамата посвоему жадуваше да стигне до Анделейн, знаеха и че Джеханум е потеглил не на север, а на изток. Вървяха неуморно между все по-богатата зеленина по склоновете и стигнаха брега на Митил в ранния следобед.

Прекосиха реката по широка плитчина. Преди да нагази във водата, Атиаран си събу сандалите. Томас, подтикнат от смътна догадка, също смъкна от краката си тежките обувки и чорапите, дори нави нагоре крачолите на панталона си. Усещаше и оттук пищното ухание на хълмовете и незнайно защо му се стори, че трябва да нагази бос в Митил, за да е готов да се промени и плътта му да усети трудно доловимата същност на Анделейн. Когато стъпи на северния бряг, почувства жизнеността на тези земи и с ходилата си.