В капана на времето [bg]

Ръката му пригладила косата на Джейми от челото и я прибрала зад ушите. Джейми усещал горещия му дъх и извърнал глава, за да го избегне, но той го последвал, шепнейки думите:

— Виждал ли си обесен човек, Фрейзър? — Думите продължили, не чакали отговора му, една влажна ръка плъзнала по кръста му и леко започнала да гали корема му, като напредвала надолу с всяка дума. — Да, разбира се, че си виждал; ти си бил във Франция, виждал си обесени дезертьори. Обесеният си изпуска червата, нали? Когато въжето се стегне на шията му. — Ръката го стиснала леко, но здраво, търкала, галела. Джейми вкопчил здравата си ръка в ръба на леглото и извърнал лице към грубото одеяло, но думите го преследвали. — Това ще стане и с теб, Фрейзър. Само след няколко часа ще усетиш примката. — Гласът се засмял доволно. — Ще умреш с пламнал от удоволствие задник и когато си изпуснеш червата, по краката ти ще потече и моето семе, което ще покапе под бесилката.

Джейми не гъквал. Усещал собствената си миризма, на мръсотията от затворничеството, подкиселена с пот от страх и гняв. И на мъжа зад него, вонята на животно, която се усещала през деликатния аромат на лавандулова вода.

— Одеялото — каза той. Очите му бяха затворени, лицето беше изопнато на лунната светлина. — Беше грубо под лицето ми и виждах само камъните на стената пред мен. Нямаше върху какво да фокусирам съзнанието си… нищо не виждах. Затова затворих очи и мислех за одеялото под бузата ми. Само грапавината му усещах освен болката… и него. И… се вкопчих в това.

— Джейми. Нека те прегърна. — Говорех тихо, опитвах да успокоя яростта, която течеше във вените му. Стискаше ръцете ми толкова силно, че бяха изтръпнали. Но нямаше да ми позволи да се приближа; държеше се за мен и ме държеше настрани.

Внезапно ме пусна и се извърна към прозореца. Трепереше като тетива на лък, но заговори спокойно:

— Не, няма да те използвам така. Няма да те забърквам в това.

Пристъпих към него, но той ме спря с рязък жест. Обърна се пак към прозореца, вече успокоен и безизразен.

— Лягай си. Остави ме малко сам; вече съм добре. Няма за какво да се тревожиш.

Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и затули светлината с тялото си. Раменете му се напрегнаха от усилие и аз разбрах, че натиска дървото с всичка сила.

— Това е само сън. Рандал е мъртъв.