В капана на времето [bg]

— Той не може да омъжи петнайсетгодишно момиче за… за това нещо! И то без да я пита!

— Предполагам, че може — отвърна Джейми с вбесяващо спокойствие. — Във всеки случай това не е твоя работа, сасенак. — Хвана ме здраво за ръцете и ме разтърси леко. — Чуваш ли? Знам, че ти изглежда странно, но тук нещата стават така. Вce пак — устата му се изви в ъгълчето — ти бе принудена да се омъжиш против волята си. Примири ли се вече?

— Понякога се колебая! — Задърпах се, за да освободя ръцете си, но той ме награби със смях и ме целуна. След миг се предадох. Отпуснах се в прегръдката му, признала поражението си, но само временно. Щях да се срещна с Мери Хокинс и щях да разбера какво точно мисли за предстоящия си брак. Ако не искаше да види името си в брачното свидетелство заедно с това на виконт Марини, тогава… внезапно се сковах и отблъснах Джейми.

— Какво има? — погледна ме той притеснено. — Лошо ли ти е, жено? Пребледняла си!

И нищо чудно. Защото внезапно си спомних откъде знам името Мери Хокинс. Джейми грешеше. Това определено ми влизаше в работата. Защото бях видяла името ѝ на върха на едно родословно дърво. Мастилото беше старо и покафеняло от времето. Мери Хокинс не биваше да става съпруга на отвратителния виконт Марини. Тя трябваше да се омъжи за Джонатан Рандал в лето Господне хилядо седемстотин четиридесет и пето.

— Е, няма как, Джак Рандал е мъртъв, нали? — рече Джейми и ми подаде чашата с бренди. Ръката му не потрепваше, но устните му бяха стиснати, а гласът отсече думата „мъртъв” и ѝ придаде зловещ фатален оттенък.

— Вдигни си краката, сасенак. Още си бледа. — Послушно вдигнах крака и се излегнах на дивана. Джейми седна до главата ми и разсеяно отпусна ръка на рамото ми. Топлите му силни пръсти масажираха леко вдлъбнатината на ставата.

— Маркъс Макранох ми каза, че е видял Рандал стъпкан до смърт от добитъка в тъмниците на Уентуърт — каза той отново, сякаш за да се увери сам. — Като парцалена кукла, оваляна в кръв. Така се изрази сър Маркъс. Беше много сигурен.

— Да. — Отпих от брендито, чувствах как топлината се завръща в бузите ми. — И на мен каза така. Не, ти си прав, капитан Рандал е мъртъв. Просто се стъписах, като си спомних за Мери Хокинс. Заради Франк. — Погледнах лявата си ръка, която почиваше на корема ми. В огнището гореше тих огън и светлината му се отразяваше в гладката златна халка на безименния ми пръст. Пръстенът на Джейми, от шотландско сребро, беше на безименния пръст на другата ми ръка.

— О… — Ръката му на рамото ми застина. Беше свел глава, но вдигна очи да срещне погледа ми. Не бяхме говорили за Франк, откакто го спасих от Уентуърт, нито за смъртта на Джонатан Рандал. Тогава не ни се струваше толкова важна, освен че означаваше, че вече не ни грози опасност от него. После не исках да припомням на Джейми за затвора. — Знаеш, че е мъртъв, нали? — рече той тихо, пръстите му лежаха на китката ми и аз знаех, че говори за Франк, не за Джонатан.

— Може да не е — отвърнах, още гледах пръстена. Вдигнах ръка, за да заблести металът на следобедното слънце. — Ако беше мъртъв, Джейми… ако вече го няма, защото Джонатан е мъртъв… тогава защо пръстенът му е още в мен?