Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Сега ще ви заведем при родителите ви, но трябва да сме много бързи — прошепнах на децата. — Ще е като състезание с награди. — Това вече привлече вниманието им и най-накрая се съсредоточиха върху гласа ми. — Който намери майка си и баща си най-тихо, ще получи плик с лакомства от мен. Разбрахте ли ме? — Личеше им, че са объркани и не смеят да мръднат, но кимнаха.

— Ники, Мишо, поемете момичетата! — Те ми кимнаха. — Стояне, момчето ще трябва да се носи — не знам къде му е раната и… — Той не ме остави да довърша, а се наведе и пое детето в ръцете си.

Тогава видях от къде капе кръвта — огромно кърваво петно ме гледаше от средата на гърба на детето. Пребледнях.

— Нося го директно при Доктора — отсече Стоян. Кимнах и се приближих до хлапето:

— Как се казваш?

— Симо — проплака детето.

— Симо, този батко ще те заведе право при доктор Стефанов, за да те прегледа и след това ще намери майка ти. Разбираш ли ме? — Той кимна. Обърнах се към Стоян: — Той е едно от децата на Силвия…

— Знам — прекъсна ме той. — Ще се видим след малко.

Тримата събраха децата и бързо и сравнително тихо успяха да ги вкарат на вътре. На паркинга останахме само близнаците, Тео и аз. Трябваше да намерим проблема и да го решим. Тео ни посочи кой на къде да тръгне и поехме в четирите посоки.

Тръгнах на север. Не знам дали беше най-подходящата посока за мен. От една страна имаше много колони, около които можех да остана незабелязана, но от друга същите тези колони можеха да оставят всеки незабелязан. Местех се от колона на колона, като се опитвах едновременно да мисля, че съм невидима и да се оглеждам за Мода, който беше някъде наоколо. Много е странно, че не ни нападна. А това, че не можем да го намерим, е още по-озадачаващо. Обикновено винаги се впускат в атака или стоят като статуи на открито. Не са от най-умните и досега не сме ловували такъв. Определено е странно.

Стигнах до края на моя участък, но нищо. Всичко беше станало твърде бързо и нямахме време да вземем каквито и да е комуникатори с нас. С други думи, нито знам къде са останалите, нито има начин да им кажа моето положение. Знам само, че никой не е намерил още целта. Но липсата на шум от стрелба ме притеснява. Стигнах до перилото и се надвесих, за да проверя улицата долу. Чиста е. Е добре, моят район е празен. Обърнах се да се връщам, а срещу мен стои видимо подобрен Мод. По дяволите! Тези неща не са тихи — как се е оказал зад мен и не съм разбрала?

Нямаше къде да се крия, а реших, че няма да викам към останалите, в случай че има още някой Мод наоколо. Има нещо различно в този. Някога е бил висок и доста добре сложен мъж в разцвета на силите си. Сега е с метална пластина, покриваща половината му лице, нещо като метални ботуши, от раменете му висят останки от някаква риза, под кожата на гърдите му светят някакви индикатори, а едната му ръка липсва и е заменена с една от извънземните пушки, от които толкова исках да си намеря. Дотук никаква разлика с обикновен Мод, но има нещо почти грациозно в движенията му. И нещо нередно интелигентно в останалото му око. Бях като хипнотизирана, докато не се приближи твърде близо за пушката ми. Посегна с ръката, която му беше останала, към мен. Пръстите бяха на сантиметри от рамото ми, когато чух вик някъде зад Мода — Иво крещеше по мен и се опитваше да ме накара да се размърдам. Това ме върна в реалността, а тя никак не ми хареса.