Гробовни тайни [bg]

Сбърчих нос.

— Софи…

— Виж, не казвам, че ще успеем да ги открием сами. Искам само да съберем достатъчно информация, за да подновят полицейското разследване. Отдели ми един ден, само за това те моля. Ако и след това мислиш, че си губим времето, можеш да се откажеш.

— Просто не виждам как…

— Един ден. Моля те.

Трябваше да й откажа. Нищо не можехме да постигнем за един ден, а освен това нямаше смисъл да подхранвам надеждите й. Точно щях да кажа „не“, когато на светлината на огъня видях надеждата в очите й. Тя седеше, стиснала ръце в юмруци, и очакваше отговора ми. Всичко това е грешка.

— Добре, само един ден — отвърнах аз почти без да си давам сметка.

Сега вече съжалявах. Когато на сутринта погледнах лицето си в огледалото, ми се стори, че изглеждам остарял и уморен. Спах лошо, въртях се неспокойно в тясното легло в стаята за гости и упорито се мъчех да не мисля за Софи, която спеше от другата страна на стената. Най-накрая заспах, но много скоро се събудих задъхан, убеден, че Монк е нахлул в къщата. Но в мрака беше съвсем тихо и единственият звук, който се чуваше, беше викът на бухала вън.

Преди двамата със Софи да тръгнем на мистериозното си пътешествие, й дадох визитната картичка на Тери Конърс с номера на мобилния му телефон. Беше ми обещала, че ако се съглася да й помогна в търсенето на гробовете, тя ще съобщи на полицията, че е писала на Монк. Реших, че би предпочела да говори с Тери, отколкото с някой непознат. Престорих се, че трябва да взема нещо от стаята си, докато тя телефонираше. Изчаках я да приключи разговора и отново слязох долу.

— Включи се гласовата поща — каза тя и ми върна визитката. — Оставих му съобщение.

Лицето й нарочно не издаваше нищо. Прибрах мълчаливо визитката в портфейла си. Може би наистина бе позвънила на Тери, но от това, което дочух, не ми се стори, че оставя съобщение.

По-скоро проведе някакъв разговор.

Трябваше да изчакаме местния дърводелец да дойде и да поправи вратата, затова успяхме да тръгнем чак в ранния следобед. От самото начало атмосферата в колата беше напрегната и с наближаването напрежението нарастваше. Софи ми каза да завия в една задънена улица, която правеше завой на сто и осемдесет градуса.

— Спри тук.

Загасих мотора. От двете страни на улицата се издигаха залепени една до друга къщи. Погледнах я в очакване да ми каже какво следва. Тя ми се усмихна нервно.

— Прояви още малко търпение. Моля те.

И без това дойдохме дотук… Заключих колата, последвах я през металната врата и влязохме в двора на най-близката къща. През добре поддържаната морава минаваше малка пътека, оградена от цветни лехи, която водеше към къщата. Софи нервно натисна звънеца. Отвътре се понесе мелодия, имитираща камбаните на Уестминстър, и в следващия момент вратата се отвори.

Жената пред нас беше около петдесетгодишна, имаше руса коса и приятно лице, но изражението й беше измъчено. Тя се усмихна, но усмивката й, също като тази на Софи, беше малко пресилена.