Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Молела се.
Роза се излюпила сама, но сестра й Флора се мъчела да излезе от черупката. Затова Рут й помогнала. Счупила яйцето.
А вътре в него била Флора. Патенцето гледало право в отегчените и недоверчиви старчески очи.
Флора и Роза се привързали към Рут. А Рут се привързала към тях.
Не се отделяли от нея. Но Роза растяла, а Флора отслабвала.
Заради Рут.
Трябвало Флора да се пребори със собствени сили, за да се измъкне от черупката. Борбата щяла да й помогне да заякне.
Но заради грижливите ръце на Рут останала слаба. И една нощ Флора издъхнала в същите тези грижливи ръце.
Случката затвърдила всички страхове на възрастната поетеса. Добрината убива. Нищо хубаво няма да излезе, като помагаш на другите.
Затова Рут си бе създала навик да обръща гръб. Не заради себе си, а за да предпази любимите си същества.
— Какво искаш? — попита старицата.
— „Стихотворението се ражда като буца в гърлото, като чувство за нередност — продължи цитата Гамаш, — като носталгия по дом или любов.“
Рут го изпепеляваше с поглед над ръба на гравираната кристална чаша, която бе прибрала от дома на семейство Гамаш.
— Цитатът ти е познат — рече тя и стисна чашата в кокалестите си ръце. — Не е от моите, както знаеш.
— Дори не е стихотворение — потвърди Гамаш, — а писмо от Робърт Фрост до негов приятел, в което поетът описвал творческия си процес.
— И какво?
— Важи ли за всяко произведение на изкуството? — попита Гамаш — Стихотворение, песен, книга?
— Картина? — добави Рут. Насълзените й очи го пронизваха, сякаш от дълбините на студено езеро го гледаше баракуда.
— Картините раждат ли се като буца в гърлото? Като чувство за нередност? Като носталгия по дом или любов?
С периферното си зрение Гамаш забеляза, че Роза е будна и наблюдава майка си. Внимателно.
— Откъде да знам, по дяволите?
Но бившият детектив продължи да я гледа търпеливо и накрая Рут кимна кратко и отсечено.
— Да, с най-добрите е така. Всеки се изразява различно. Някои избират думите, други — нотите, трети рисуват, но източникът е един и същ. Има обаче нещо, което трябва да знаеш.
— Oui.
— Всеки истински акт на сътворение първо е акт на разрушение. Казал го е Пикасо и е прав. Не можем да строим върху старото, трябва да го съборим. И да започнем начисто.
— Разрушаваш всичко познато и привично — отбеляза Гамаш. — Сигурно е страшно.
След като възрастната поетеса не продума, той попита:
— От това ли е буцата в гърлото?
— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Клара. Оливие бе зает да подготви масите в бистрото за вечеря.
Един от сервитьорите се бе обадил, че се е разболял и не може да дойде на работа, и не им достигаше персонал.
— Можеш ли да сгъваш?
Преди да дочака отговор, собственикът на заведението връчи на Клара купчина бели ленени салфетки.
— Предполагам — отвърна художничката колебливо.
Оливие ровеше в кутията си със старинни сребърни прибори и подбираше комплекти от еднакви ножове, вилици и лъжици. А след това ги разбъркваше. Първо подреждаше, поело разбъркваше.
— Знаеш ли къде е отишъл Питър? — попита Клара.
Оливие застина с лъжица в ръка, все едно държеше микрофон.
— Защо питаш мен?
— Защото бяхте добри приятели.
— Всички бяхме приятели. И все още сме.
— Мисля, че вие двамата бяхте особено близки. Струва ми се, че ако е споделил с някого, трябва да е било с теб — рече Клара.
— Щеше да сподели с теб, Клара — отвърна Оливие и продължи да подрежда масата. — Откъде се взеха тези въпроси?
— Значи не ти е казвал?
— Не съм го чувал, откакто замина. — Оливие изостави работата си и погледна художничката право в очите. — Ако знаех нещо, щях да кажа отдавна, още като се разбра, че не се е върнал. Никога не бих те оставил да се мъчиш.
Оливие бе събрал повече прибори, отколкото салфетки бе сгънала Клара. Подредиха една маса, след това се преместиха на следващата.
— Когато замина от Трите бора… — започна художничката, но Оливие я прекъсна.
— Когато ме отведоха — поправи я.
— Липсваше ли ти Габри?
— Всеки ден. От сутрин до вечер. Нямах търпение да си дойда при него. Само за това си мечтаех.