Танцът на Невестулката [bg]

Боже господи, не можеше да понася да стои със семейството си. Имаше чувството, че ще излезе от кожата си. Още откакто бе малко момче и живееше в Англия, често си фантазираше, че е влечуго и може да изоставя собствената си кожа. Представяше си го дълго преди да прочете Кафка, все още сънуваше този смущаваш сън понякога.

Хвърли трите зара, докато отпиваше от виното. Искаше да поиграе още там, на масата в трапезарията. Ако се паднеше седемнайсет, щеше да ги убие всичките още тази вечер. Закле се, че ще го направи. Първо близначките, после Робърт и накрая Люси.

Тя продължаваше да му дрънка какво е правила през деня. Той се усмихна вяло, докато тя му разказваше за пазаруването си в „Блумингдейл“, „Бат енд Боди Уъркс“ и „Бруно Чиприани“ в търговския център. Той се замисли, че е върховна ирония това, че взема купища антидепресанти и само става още по-депресиран. Божичко, отново навлизаше в цикъла на настроенията си. Колко дълбоко можеше да се срине?

— Хайде, нека бъде седемнайсет — каза той на глас.

— Какво, скъпи? — попита Люси изненадана. — Каза ли нещо?

— Вече планира играта си за тази вечер — подсмихна се Робърт. — Нали, татко? Това е твоята компютърна игра, нали? Прав ли съм?

— Прав си, синко — отвърна Шейфър, а мислено си каза: Боже, аз съм луд!

Остави заровете да се търколят леко върху масата. Щеше да ги убие — само да се паднеше нужното число. Заровете се търкаляха и търкаляха и накрая спряха до мазната кутия от лицата.

— Татко и неговите игри — засмя се Люси.

Ерика и Триша също се засмяха. Робърт се засмя. Шест, пет, едно — преброи той. — По дяволите, по дяволите.

— Ще поиграем ли двамата тази вечер? — попита Робърт.

Шейфър се усмихна насилено.

— Не тази вечер, Роб. Бих искал, но не мога. Трябва пак да излизам.