Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Имате ли любима песен? — попита Макс, след като успя да преглътне смущението, възхитата и съчувствието си.
— Имам, имам, момче с красива уста! Имам хиляди любими песни!
Жената се наведе, пошепна му нещо, нахлупи отново шапката и с очакване потопи четката в червената боя на палитрата.
— Готова съм — обяви тя. — Можеш да ме наричаш Елая.
Зазвуча „Fly me to the moon“. Макс я изпълняваше като джазверсия. Художничката размахваше четката в ритъма на мелодията.
— Дъщерята на Ксавер — обясни шепнешком Кунео. — Много отдавна, от момичешките си години, се бори с рака. Радвам се да видя, че не е изгубила битката.
— Не мога да повярвам! Как смееш да се появиш тук просто така, след толкова време?
Жена на възрастта на Жан слезе набегом от терасата и се хвърли в прегръдките на Кунео. Притежаваше невероятни засмени очи.
— Проклет макаронаджия! Ксавер, ела да видиш кой е дошъл! Бояджията!
Мъж в избелели джинси и дебела риза на занаятчия се появи от вътрешността на къщата. Жан вече бе имал възможност да я разгледа от непосредствена близост и установи, че съвсем не е толкова богаташка, колкото изглеждаше отдалеч. Сега си личеше, че славното ѝ време, когато е притежавала златни полилеи и дузина слуги, отдавна е отминало.
Жената със смеещи се очи се обърна към Пердю.
— Здравейте — поздрави сърдечно тя. — Добре дошли у семейство Флинтстоун.
— Добър ден — поклони се Жан Пердю. — Моето име е…
— О, оставете имената. Тук не се нуждаем от тях. Тук всеки се казва, както иска. Или го наричаме според онова, което може да прави. Ти какво можеш най-добре? Или си нещо специално?
— Аз съм Бояджията! — засмя се Кунео, който очевидно познаваше играта.
— А аз съм… — Пердю не можа да измисли нищо.
— Не го слушай, Зелда. Той чете в душите на хората, това може — обясни Кунео. — Казва се Жан и ще ти набави всяка книга, необходима ти да спиш добре.
Мъжът на Зелда удари Жан по рамото, за да го накара да се обърне към него.
Домакинята го гледаше с нарастващ интерес.
— Значи можеш да четеш в душите на хората? — промълви тя. — Тогава си магьосник.
Засмяната ѝ уста изведнъж стана тъжна. Погледът ѝ се насочи към градината, към Елая.
Макс тъкмо свиреше безумна версия на „Hit the road, Jack“. За смъртноболната дъщеря на Ксавер и Зелда.
„Майката сигурно е много уморена — помисли си съчувствено Пердю. — Уморена от дългогодишното съжителство със смъртта в тази прекрасна къща.“
— Имате ли… имаш ли име за него? — попита тихо той.
— За какво говориш?
— За онова, което живее в тялото на Елая. Спи… или се преструва, че спи.
Зелда помилва небръснатата му буза.
— Ти познаваш смъртта, нали? — усмихна се тъжно тя. — Ракът се казва Лупо. Елая го нарече така още когато беше на девет години. Лупо, като кучето от комиксите. Представя си, че двамата с него живеят в тялото ѝ като в къща, че си го поделят. Уважава правото на Лупо от време на време да иска повече внимание. Казвала ми е, че така спи по-добре. Не желае да си представя, че той иска да я разруши. Кой би искал да разруши собствената си къща, нали?
Зелда гледаше дъщеря си, изпълнена с нежност.
— Лупо живее с нас повече от 20 години. Мисля, че вече остарява и се е уморил.
Рязко обърна гръб на Жан и се запъти към Кунео. Дали пък не съжаляваше за откровеността си?
— Казвай какво става с теб! Къде беше през цялото време? Намери ли Вивет? Тук ли ще спите тази нощ? Разкажи ми всичко. Ела да ми помогнеш да сготвя — заповяда с усмивка тя, хвана неаполитанеца подръка и го поведе към къщата. Ксавер мина отляво на Салваторе и също го прегърна, а Леон, братът на Елая, тръгна след тях.
Жан се почувства излишен. Огледа се и реши да обиколи градината. В един ъгъл, където сенките се вплътняваха, под стария бук откри рушаща се каменна пейка.
Тук никой нямаше да го вижда, но той можеше да наблюдава всичко.
Седна с лице към къщата. Една по една в стаите припламваха светлини. Кунео и Зелда готвеха в голямата кухня, а Ксавер и Леон седяха в трапезерията и пушеха. От време на време си казваха по някоя дума.
Макс бе престанал да свири на пианото. Двамата с Елая разговаряха тихо. После се целунаха.
След малко Елая отведе Макс в стаята си. Жан видя как в един от еркерите блеснаха запалени свещи. Видя и сянката на Елая, коленичила върху Макс, да притиска ръцете му върху мястото, където биеше сърцето ѝ. Двамата се задвижиха в бърз ритъм. Една нощ, която няма да принадлежи на Лупо, помисли си уморено Жан.
Макс остана в леглото, но Елая излезе с танцуващи стъпки от еркерната стая, облечена в дълга тениска, с която сигурно спеше. Жан я видя да сяда на пейката до баща си.