Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Макс се появи в трапезарията след минути, помогна да сложат масата, отвори бутилката с вино. От скривалището си Пердю виждаше как Елая следи Макс с поглед, когато той се намира с гръб към нея. Лицето ѝ изразяваше задоволството на хлапак, извършил грандиозна беля. А той често-често се обръщаше към нея и я даряваше с плаха усмивка на плюшено животинче.
— Само не се влюбвай в умираща жена, Макс — пошепна Пердю. — Няма да издържиш на болката.
Нещо в гърдите му се сгърчи. Устреми се през гърлото навън и избликна от устата.
Мъчително, дълбоко хълцане.
Как пищеше само. Как пищеше сърничката! О, Манон!
И тогава дойдоха сълзите.
Едва успя да опре лице в стъблото на бука и да го обгърне с две ръце.
Заплака неудържимо. Тялото му се разтресе от ридания. Никога не бе плакал така.
Вкопчи се в кората на дървото. По гърба му течеше пот. Чуваше звуците, които излизаха от гърлото му. Дигата в сърцето му се бе скъсала.
Нямаше представа колко време е плакал.
Минути? Четвърт час? По-дълго?
Плака, докато хълцанията спряха от самосебе си. Сякаш бе разрязал цирей и бе изстискал гнойната вътрешност. Остана изтощена празнота. И топлина, непознавана досега, като от мотор, задвижен от сълзите. Обзет от неподозирана енергия, Жан скочи и забърза през градината към голямата кухня. Влезе уверено, без капчица неловкост.
Още не бяха започнали да вечерят и това, странно защо, го направи още по-щастлив. Беше прекрасно, че тези непознати хора го чакат. Значи не е излишен.
— Според мен печеното изглежда като произведение на изкуството — говореше с възхищение Кунео.
Всички се обърнаха към влизащия Жан и по лицата им се изписа учудване.
— Ето ви най-сетне! — извика Макс. — Къде се изгубихте?
— Макс, Салво, трябва да ви кажа нещо — проговори дрезгаво Жан.
28.
Думите излязоха сами от устата му. Произнесе ги без запъване, вслуша се в звученето им. Изречението увисна в кухнята на Зелда и Ксавер, над купите със салата и чашите с червено вино. Какво означаваше то?
— Тя е мъртва.
Означаваше, че той е сам.
Означаваше, че смъртта не прави изключение.
Усети как малка ръка стисна неговата.
Елая.
Тя го дръпна и той се отпусна на пейката до нея. Коленете му трепереха.
Жан погледна в лицето първо Кунео, после Макс.
— Няма закъде да бързам — поясни той. — Манон е починала преди 21 години.
— Мили боже — промърмори неаполитанецът.
Макс въздъхна дълбоко и бръкна в джоба на ризата си. Извади парче от вестник, сгънато на две, и го подаде на Жан.
— Намерих го в Бриар, скрито в книга на Пруст.
Жан разгъна хартията.
Съобщение за смъртта ѝ.
Значи някога го е пъхнал в първата книга, която му е попаднала, а после е забравил в коя. Така съобщението за смъртта на Манон е изчезнало сред хилядите книги в „Литературната аптека“.
Помилва хартията, сгъна я отново и я прибра в джоба си.
— Защо мълчахте? Знаели сте, че не казвам истината. Да го кажем с истинските думи: знаели сте, че ви лъжа. Въпреки това сте си мълчали. Чакали сте, докато…
Докато видите, че съм готов за истината.
Жордан съвсем леко вдигна рамене.
— Естествено беше да постъпя така — обясни с леко смущение той. — Не можех другояче.
Големият часовник в коридора удари кръгъл час.
— Благодаря ти, Макс — прошепна Пердю. — Много ти благодаря. Ти си добър приятел.
Той се изправи, Макс също и двамата се прегърнаха над масата. И двамата се чувстваха неудобно, но прегръдката ги облекчи безкрайно. Отново се бяха намерили.
Очите на Жан пак се напълниха със сълзи.
— О, Макс, тя е мъртва! — пошепна задавено той и младият мъж го прегърна силно, покачи се на колене върху масата, разбута чиниите и купите, за да го притисне до гърдите си, да го утеши.
Жан Пердю заплака за втори път.
Зелда изхълца задавено и затисна устата си.
Елая гледаше Макс с дива нежност и бършеше търкалящите се от очите ѝ сълзи. Баща ѝ се бе облегнал назад и следеше представлението. С едната ръка подръпваше брадата си, в другата въртеше незапалена цигара.
Кунео бе свел глава към чинията си.
— Няма нищо — проговори задавено Пердю, след като пристъпът на плач премина. — Вече всичко е наред. Добре съм, наистина. Искам да пия нещо.
Издиша шумно и за малко да се засмее. Освен това имаше желание да целуне Зелда и да танцува с Елая.
Някога си забраняваше да тъгува, защото… защото официално не съществуваше в живота на Манон. Защото си нямаше никого, с когото да тъгува за нея. Защото беше сам, съвсем сам с любовта си.