Чернооката блондинка [bg]

Първото, което установих, е, че съм вързан. Седях на стол с права облегалка и овързан с въжета. Ръцете ми също бяха пристегнати зад гърба ми. Не помръднах, просто си седях с опряна в гърдите брадичка и затворени очи. Въздухът край мен беше топъл като вълна и като че ли чувах вода да се плиска леко с кух, отекващ звук. В някаква баня ли бях? Не, мястото беше по-голямо. И тогава усетих мириса на хлор. Значи, е басейн.

Главата ми сякаш беше пълна с памучна вата, а раната на тила, нанесена ми от Лопес, отново се беше съживила.

Наблизо изстена някой. Хъхрещо стенание, което ми подсказа, че човекът е пострадал сериозно и че най-вероятно дори умира. За секунда се зачудих дали не съм чул себе си. После се разнесе нечий глас на няколко метра от мен:

— Дайте му вода, свестете го.

Гласът не ми беше познат. Мъжки глас, не млад. Малко рязък. Който и да беше, бе свикнал да издава нареждания и да му се подчиняват.

После чух давене и дрезгава кашлица, като че ли вода се плискаше върху камък.

— Почти си е заминал, господин К. — каза друг глас. Този като че ли ми беше познат или поне го бях чувал и преди. Акцента, но не и тона.

— Не го изпускайте още — нареди първият глас. — Има да плаща още, преди да го освободим. — Настана пауза, после чух стъпки, които приближаваха, съпроводени от рязко и отекващо потропване ве­роятно по мраморен под, и спряха до мен. — Ами този? Би трябвало вече да се е свестил.

Нечия ръка неочаквано ме сграбчи за косата на тила и изправи главата ми, а очите ми се отвориха като на кукла. Светлината не ме връхлетя силно, но през първите няколко секунди пред себе си виждах единствено горяща белезникава мъгла, в която се движеха смътни силуети.

— Буден е, и още как — рече първият глас. — Това е добре.

Мъглата започна да се разсейва. Намирах се в плувния басейн. Помещението беше голямо и дълго и имаше висок и сводест стъклен покрив, от който струеше слънце. Стените и подът бяха облицовани с големи мраморни плочи на жилчици. Басейнът беше дълъг петнайсетина метра. Не виждах кой стои зад мен, все още сграбчил косата ми. Пред мен и леко встрани стърчеше Хансън, блед и пригладен със светлосиньото си сако и тънката си вратовръзка с тока като бича глава.

До Хансън стоеше нисък и набит по-възрастен мъж, напълно плешив, с изострен череп и гъсти черни вежди, които изглеждаха като нарисувани. Беше обут с кафяви ботуши до коленете, лъскави като току-що обелени лешници, панталони от плат на диагонални тънки райета и черна риза с разкопчана яка. На шията си имаше висулка с два вълчи зъба и индийски амулет от някаква кост с голямо наклонено синьо око, нарисувано по средата. В дясната си ръка стискаше тояжка, която англичаните наричат бастун, струва ми се. Изглеждаше като кръстоска между умалена версия на Сесил де Мил и пенсиониран дресьор на лъвове.

Мъжът се приближи, впери поглед в мен, наклонил на една страна голата си глава и лекичко потупвайки се по бедрото с бамбуковата си тояж­ка. После спря, наведе се и доближи лицето си до моето, а сините му очи се взряха сякаш право в сърцето ми.