Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
И тогава гласът най-накрая ми изневери. Отново се сурнах напред. Хансън ми се струваше много далеч и някъде високо над мен, освен това трептеше, сякаш съм потънал под вода и го гледам през развълнуваната водна повърхност.
— Добре ли сте, господин Марлоу? — попита той, а гласът му отекна силно в ушите ми. Все още се беше облегнал на бюрото си със скръстени ръце. Видях, че се усмихва.
С огромно усилие накарах гласа си да влезе в действие:
— Какво сте сложили в питието ми?
— Моля? Говорите завалено. Мислех, че издържате на пиене, Марлоу. Явно съм сбъркал.
Протегнах ръка в налудничав опит да го докопам, но той беше много далеч, освен това усещах, че пръстите ми нямат сила да стиснат нищо. Изведнъж изгубих контрол и се строполих на пода тежко, като чувал със зърно. Светлината бавно потъмня.
19
Не за пръв път през живота ми пробутваха наркотик в питието и сигурно нямаше да е за последен. Както и с всичко останало, научаваш се да се справяш, или поне с последиците. Сега например, когато се свестих, знаех, че не бива веднага да си отварям очите. Първо, защото когато си в такова състояние, дори най-приглушената дневна светлина може да ти причини болка, все едно са ти плиснали киселина. И второ, защото винаги е за препоръчване да накараш онзи, който ти е бутнал наркотика, да си мисли, че си в несвяст — така имаш време да поразсъждаваш над нещата и вероятно да прецениш следващия си ход, докато тялото ти се приспособи към обстановката и обстоятелствата.
Първото, което установих, е, че съм вързан. Седях на стол с права облегалка и овързан с въжета. Ръцете ми също бяха пристегнати зад гърба ми. Не помръднах, просто си седях с опряна в гърдите брадичка и затворени очи. Въздухът край мен беше топъл като вълна и като че ли чувах вода да се плиска леко с кух, отекващ звук. В някаква баня ли бях? Не, мястото беше по-голямо. И тогава усетих мириса на хлор. Значи, е басейн.
Главата ми сякаш беше пълна с памучна вата, а раната на тила, нанесена ми от Лопес, отново се беше съживила.
Наблизо изстена някой. Хъхрещо стенание, което ми подсказа, че човекът е пострадал сериозно и че най-вероятно дори умира. За секунда се зачудих дали не съм чул себе си. После се разнесе нечий глас на няколко метра от мен:
— Дайте му вода, свестете го.
Гласът не ми беше познат. Мъжки глас, не млад. Малко рязък. Който и да беше, бе свикнал да издава нареждания и да му се подчиняват.
После чух давене и дрезгава кашлица, като че ли вода се плискаше върху камък.
— Почти си е заминал, господин К. — каза друг глас. Този като че ли ми беше познат или поне го бях чувал и преди. Акцента, но не и тона.
— Не го изпускайте още — нареди първият глас. — Има да плаща още, преди да го освободим. — Настана пауза, после чух стъпки, които приближаваха, съпроводени от рязко и отекващо потропване вероятно по мраморен под, и спряха до мен. — Ами този? Би трябвало вече да се е свестил.
Нечия ръка неочаквано ме сграбчи за косата на тила и изправи главата ми, а очите ми се отвориха като на кукла. Светлината не ме връхлетя силно, но през първите няколко секунди пред себе си виждах единствено горяща белезникава мъгла, в която се движеха смътни силуети.
— Буден е, и още как — рече първият глас. — Това е добре.
Мъглата започна да се разсейва. Намирах се в плувния басейн. Помещението беше голямо и дълго и имаше висок и сводест стъклен покрив, от който струеше слънце. Стените и подът бяха облицовани с големи мраморни плочи на жилчици. Басейнът беше дълъг петнайсетина метра. Не виждах кой стои зад мен, все още сграбчил косата ми. Пред мен и леко встрани стърчеше Хансън, блед и пригладен със светлосиньото си сако и тънката си вратовръзка с тока като бича глава.
До Хансън стоеше нисък и набит по-възрастен мъж, напълно плешив, с изострен череп и гъсти черни вежди, които изглеждаха като нарисувани. Беше обут с кафяви ботуши до коленете, лъскави като току-що обелени лешници, панталони от плат на диагонални тънки райета и черна риза с разкопчана яка. На шията си имаше висулка с два вълчи зъба и индийски амулет от някаква кост с голямо наклонено синьо око, нарисувано по средата. В дясната си ръка стискаше тояжка, която англичаните наричат бастун, струва ми се. Изглеждаше като кръстоска между умалена версия на Сесил де Мил и пенсиониран дресьор на лъвове.
Мъжът се приближи, впери поглед в мен, наклонил на една страна голата си глава и лекичко потупвайки се по бедрото с бамбуковата си тояжка. После спря, наведе се и доближи лицето си до моето, а сините му очи се взряха сякаш право в сърцето ми.