Похищението на Ани Торн [bg]

Чудя се дали това е всичко. Спомням си разказа на Маркъс как той водел на старата мина момчета, желаещи да се докажат. Защо същото да не важи и за момиче, което копнее да го приемат в новата среда? Мината може да ти влезе под кожата по най-различни начини. Както в случая на Крис.

— Защо се умълча?

— Мислех си как историята има навика да се повтаря — отговарям горчиво.

— А не бива да е така. Училища като тукашното трябва да се променят отвътре. Не става въпрос само за класации и успеваемост. Ролята ни е да помагаме на младите хора да преминат по-леко тийнейджърските години, да се превърнат в пълноценни личности. Изпуснеш ли ги на този етап, ги изпускаш завинаги. — Леко свиване на рамене. — Вероятно ти звучи глупаво и наивно.

— Не, звучи ми смело, похвално и всички онези прилагателни, които ще те накарат всеки момент да ми покажеш среден пръст… Да, ето го.

Тя сваля пръста си.

— Всъщност като за стар, циничен козел разсъждаваш почти правилно.

— Благодаря. Всъщност моите причини да съм тук далеч не са толкова достойни.

— А какви са?

Поколебавам се. От всички хора Бет е онази, пред която най-много бих искал да споделя истината. Но пак пред нея най-много се боя да не се изложа.

— Ти сама каза, че само два типа хора идват в Арнхил. Е, аз съм от онези, които не могат да си намерят работа другаде.

— Мислех, че си говорим честно.

— Честен съм.

— Не си — поклаща глава тя. — Продължаваш да криеш нещо.

— Не, уверявам те.

— Личи ти по лицето.

— Просто лицето ми е такова. Истинско проклятие.

— Щом не искаш, не ми казвай.

— Е, добре.

— Значи има нещо?

— Да. Играх комар и задлъжнях с много пари. Трябваше ми място, където да се скатая, докато не уредя дълговете си. Няма благородна причина за завръщането ми. Аз съм разорен комарджия, посредствен учител и жалко човешко същество. Доволна ли си?

— Глупости — присвива очи Бет. — Може да си задник, но си задник, който е тук по важен за него повод. Иначе щеше да си подвиеш опашката в мига, в който хората на Хърст те ступаха. Щом ще си траеш, чудесно. Стори ми се, че ставаме приятели, но явно съм грешила.

Тя става и взема якето си.

— Тръгваш ли си?

— Да, и то бясна. Оставям те сам, като жалък загубеняк.

— Не искам да те разочаровам, но нямам нужда от теб, за да съм такъв.

— Все имаш нужда от някого — навлича якето си тя.

— Всеки има нужда от някого.

— Колко дълбокомислено.

— „Блус Брадърс“.

— Я се разкарай.

С тези думи тя се врътва и излиза от кръчмата. Никой от посетителите дори не вдига поглед от чашата си.

Аз оставам да седя на масата, като жалък загубеняк. Но поне жалък загубеняк, разполагащ с две полупълни чаши бърбън. Изливам тази на Бет в своята и отпивам дебела глътка. После вадя от джоба си парче хартия, върху което съм надраскал адрес.