Похищението на Ани Торн [bg]

— Вие двамата май никак не се обичате. Какво толкова има да делите?

Оставям бърбъна и се взирам в нея през масата. Смътната светлина изглажда бръчиците около очите и по челото ѝ и тя отново изглежда като момиче. Черните ѝ очи изпъкват на фона на нежната бледа кожа. Нещо в мен трепва. Толкова съм искал едно нещо в това място да е чисто и искрено. Поне едно.

Бет се намръщва.

— Какво си ме зяпнал? Да нямам нещо на лицето?

— Не, не…

Тя ме изучава подозрително секунда-две, после казва:

— Беше тръгнал да ми разправяш за теб и Хърст.

— Така ли?

— Да.

— Истината, цялата истина и нищо друго освен истината?

— Именно.

— Скарахме се зле навремето. За момиче, както става обикновено на онази възраст.

— За Мари Гибсън?

— Да.

Лъжата ми се удава с лекота.

Тя отпива отново.

— Не очаквах тя да е твой тип.

— Защо? Какъв според теб е моят тип?

— Разбира се, красива е и всичко останало, но…

— Но какво?

— Не ме разбирай погрешно. Знам, че е грехота да се говори така за жена, болна от рак, но винаги съм я имала за кучка.

Оставам леко шокиран.

— Е, знам, че понякога е трудна като характер, но…

— Нямам предвид трудна, а кучка. Придава си важност заради Хърст. Виждала съм я как разплаква колежка на родителска среща. Друг път едно момче обвини сина ѝ в тормоз. Майка му работеше почасово в градския съвет. Тя се намеси и хоп — на другия ден договорът на жената беше прекратен.

Размислям върху чутото. Вярно, че Мари открай време си беше емоционална, а и една майка невинаги забелязва недостатъците на отрочето си. И все пак не я помня такава.

— Предполагам, че с възрастта хората се променят — казвам.

— Не чак толкова.

— А и аз бях млад и глупав.

— А сега какъв си?

— Стар и циничен.

— Добре дошъл в отбора.

Но според мен тя не е такава. Само се преструва. Виждам го в очите ѝ. Светлината още не е изчезнала от тях. Не напълно.

— Което ми напомня — подхвърлям, — че така и не ми отговори от кои си.

— В смисъл?

— От хората, които искат да променят нещата, или от другите, които не могат да си намерят по-добро място.

— Не е ли очевидно? Кой би останал във възторг от това? — Тя разперва ръце около себе си.

— Значи искаш да промениш нещата?

— Интервюираш ли ме?

— Не, просто се чудех.

— За мен?

— За Емили Райън.

Лицето ѝ се променя. Мекотата в него изчезва.

— Тя е ученичката, за която спомена, нали? Онази, която се е самоубила?

— Наистина знаеш как да развалиш настроението на човек.

— Каза, че си ѝ преподавала. Но не си била тук, когато е починала.

— Разследвал си, значи?

— Наречи ме Коломбо.

— Сещам се и за други имена. Не съм длъжна да ти обяснявам нищо.

— Вярно.

— Едва те познавам.

— Вярно.

— Адски е дразнещо да се съгласяваш така.

— Също вяр…

— Добре — вдига ръка тя. — Прав си. Емили не ми беше ученичка. Беше моя племенница. Сестра ми е с няколко години по-голяма от мен. Отраснахме без баща, а мама не беше точно образцова майка, затова двете бяхме много близки. Живеехме в Еджфорд — чувал ли си го?