Тебеширения човек [bg]

− Ед, какво правиш тук?

− Звънях ти, но телефонът ти беше изключен.

− Бях в гората. Не е имало сигнал.

Кимвам.

− Старите навици умират трудно, а?

Той се ухилва.

− Мама може да е изкуфяла, но никога няма да ми прости, ако дам пари за дърва. — После се взира в лицето ми и става сериозен. — Случило ли се е нещо?

− Разбра ли за Мики?

− Какво е направил пак?

Отварям уста, но езикът ми се заплита, преди мозъкът най-сетне да го насочи в правилната посока.

− Мъртъв е.

− Мъртъв?

Интересно как хората винаги повтарят тази дума, макар да са я чули съвсем ясно. Нещо като кратка отсрочка на истината.

Накрая той пита:

− Как? Какво се е случило?

− Удавил се е. В реката.

− Божичко. Също като брат си.

− Не точно. Слушай, може ли да вляза?

− Да, разбира се.

Хопо оставя колелото си отвън и отключва задната врата. Следвам го през тъмния, тесен коридор. Не съм влизал у тях откакто бяхме деца, а и тогава го правех рядко заради неразборията вътре. Понякога играехме на двора, но той беше тесен и неприветлив, а и често имаше несъбрани кучешки фъшкии — някои пресни, други засъхнали.

Къщата мирише на пот, застояла храна и дезинфектанти. Вдясно, през отворената врата на всекидневната се вижда износен диван с мръсна, пожълтяла тапицерия. В единия ъгъл има телевизор, в другия — нощно гърне и проходилка.

Майката на Хопо седи в инвалидна количка леко встрани от дивана и гледа с празен взор вървящото на екрана предаване. Гуен Хопкинс винаги е била дребна жена, но годините и възрастта са я смалили съвсем. Изглежда изгубена в дългата си рокля на цветя и зелената плетена жилетка. Ръцете й се подават от ръкавите като малки, съсухрени шушулки.

− Мамо? — заговаря я Хопо. — Еди е тук. Помниш ли Ед Адамс?

− Здравейте, госпожо Хопкинс — обаждам се аз малко по-високо от необходимото, както винаги правим покрай стари и болни хора.

Тя се обръща бавно, мъчейки се да фокусира било погледа, било паметта си. После се усмихва, разкривайки два реда равни изкуствени зъби.

− А, помня те, Еди. Ти имаше брат, нали? Казваше се Гари.

− Всъщност го бъркаш с Мики — намесва се Хопо. — Той имаше брат на име Гари.

Тя смръщва вежди, преди да се усмихне отново.

− Да, разбира се. Мики. Как е той?

− Добре, мамо — отвръща бързо той. — Много е добре.

− Хубаво, хубаво. Ще ми сипеш ли чаша чай, миличък?

− Ей сегичка. — Хопо ме поглежда. — Само да включа чайника.

Оставам насаме със старицата. Чувствам се неловко. В стаята леко намирисва и не съм сигурен, че гърнето е почиствано скоро.

− Той е добро момче — казва Гуен.

− Наистина.

Тя се сепва.

− Ти пък кой си?

− Ед. Еди. Приятелят на Дейвид.

− А, да. А Дейвид къде е?

− Отиде до кухнята.

− Сигурен ли си? Да не е с кучето на разходка?

− Кое куче?