Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
— Трябва да следвам пътя, който вярвам, че ми е избрала Майката Луна, но съм ви благодарна за искреното притеснение, Дат’Ремар. Стоплящо е да срещна такова отношение в подобно място.
Той наклони глава на една страна.
— Има и други, но знаем къде се намираме и не смеем да продумаме.
Наблюдавайки го внимателно, Тиранде реши, че сега е моментът да го попритисне:
— Но лоялността ви към кралицата е желязна.
Високият заклинател изглеждаше засегнат.
— Разбира се! — После сякаш се смири и добави: — Но се боим, че преценката й се промени. Тя вече не слуша нас, които разбираме толкова дълбоко Кладенеца и силата му, а само чужденците. Всичко, което бяхме постигнали, бе отхвърлено, единственото, което вършим, е да се опитваме да доведем тук властелина на Легиона! Имаше толкова много неща, към които се стремяхме, че аз…
Той рязко затвори уста, осъзнал какво излиза от нея. После Дат’Ремар продължи да я храни с мрачна решителност. Тиранде не каза нищо, но вече знаеше достатъчно. Аристократът бе дошъл тук повече заради себе си, отколкото заради нея. Дат’Ремар искаше да се изповяда пред някого, за да може да облекчи част от бурята, бушуваща в чувствата му.
Преди да се усети, купата се изпразни. Аристократът започна да отстъпва към вратата, но жрицата искаше да спечели още няколко мига и затова бързо каза:
— Мога ли да помоля и за малко вода?
Заедно с храната бяха донесли и малък мях, но досега Тиранде не бе докосвала и него. С готовност, която издаваше и неговото нежелание да прекрати срещата толкова скоро, Дат’Ремар бързо взе мяха и го отвори. След това го насочи към нея, но бариерата не допусна водата.
— Прости ми — промърмори той. — Забравих.
Аристократът наля малко вода в купата, а после загреба с лъжицата. Тиранде пое и втора, преди да посмее отново да проговори:
— Сигурно е странно да работите рамо до рамо със сатирите, които някога са били като нас. Трябва да призная, че съм малко изплашена от тях.
— Те са късметлиите, издигнати от силата на Саргерас, за да могат да му служат по-добре.
Отговорът дойде толкова автоматично, че жрицата не можеше да не добие впечатлението, че Дат’Ремар го е повтарял многократно… вероятно пред себе си.
— А вие не бяхте избран?
Погледът му стана твърд като стомана.
— Аз отказах, макар и предложението да беше… примамливо. Но моята служба е първо и най-вече към кралицата и трона. Не искам да бъда едно от онези нещ… един от тях.
После, без предупреждение, той постави паницата и лъжицата настрани. Тиранде прехапа устни, чудейки се дали не е сбъркала с него. Но всъщност така или иначе нямаше с какво друго да се опита да действа. Дат’Ремар беше единственият й шанс.
— Сега трябва да си тръгвам — обяви Аристократът. — Заседях се твърде дълго.
— Ще чакам с нетърпение следващата ни среща.
Той рязко поклати глава.
— Няма да се върна. Не. Няма.
Той се извърна, но преди да отвори вратата, жрицата промълви:
— Аз съм ушите на Елун, Дат’Ремар. Ако има нещо, което бихте поискал да кажете, моята роля е да слушам. Нищо не излиза от мен. Думите ви няма да станат ничие достояние.
Магьосникът я погледна и макар в началото да не каза нищо, Тиранде видя, че е успяла да го докосне през стените, които издигаше около себе си. Най-накрая, след много колебание, той отвърна:
— Ще видя какво мога да сторя, за да ти донеса нещо по-хубаво за ядене, господарке Тиранде.
— Нека благословията на Майката Луна е с вас, Дат’Ремар Сънстрайдър.
Нощният елф сведе глава, а после излезе. Тиранде слушаше как стъпките му отшумяват в далечината. Тя изчака стражите да дойдат да я нагледат, но когато се върнаха, те просто заеха местата си, както обикновено.
И в този момент, за пръв път от началото на пленничеството си, Тиранде Уиспъруинд си позволи кратка усмивка.
Единайсет
За един орк нямаше по-голяма връзка от кръвната. Тя обвързваше клетви, определяше съюзи и бележеше истинския войн в битката. Да омърсиш кръвна връзка бе едно от най-ужасните възможни престъпления.
И сега братът на друида правеше точно това.
Брокс изгледа Илидан Стормрейдж с презрение, което бе изпитвал към малцина други. Дори демоните уважаваше повече, защото те бяха честни към природата си, колкото и изкривена и зла да бе тя. Но тук стоеше войн, борил се рамо до рамо с Брокс и останалите, който беше близнак на Малфурион и трябваше да споделя любовта и загрижеността му към неговите другари. Илидан обаче живееше само за силата и нищо, дори най-близкият му роднина, не можеше да промени това.