Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Той изпитваше неистова наслада от ужасяващата смърт на мистериозния драконов магьосник — домашният любимец на Алекстраза, който по-рано едва не бе осуетил плановете му. Жалко, че от създанието нямаше да остане нищо, защото черният би искал да донесе на своята някогашна приятелка нещо, с което да й припомни каква е властта му, преди да я направи своя държанка. Нелтарион бе почувствал силната близост между двамата, сякаш този Крас бе някой като нейните консорти, особено онзи досаден и дразнещ Кориалстраз.
И все пак единственото, което имаше значение, беше, че създанието е мъртво и дискът отново щеше да се върне в лапите му. Трябваше само да прояви търпение. Душата със сигурност се намираше близо до него, погребана под магмата и чакаща повторното си обединяване с него.
Но после… бляновете му бяха смутени от дребна, но неприятна мисъл. Нелтарион се замисли за хитрите методи, които използваше плячката му и как магьосникът и спътниците му бяха успели изобщо да откраднат диска.
Драконът се спусна по-ниско, опитвайки се да почувства обичното си творение през хаотичните енергии, които тъкмо започваха да отслабват. Все още не можеше да го усети, но дискът трябваше да е някъде там. Трябваше…
Крас се материализира на известно разстояние от дракона, а непоносимата горещина от атаката на Детуинг все още го следваше. Той се просна на земята, съзнавайки, че отново не е стигнал толкова далеч, колкото би му харесало.
Можеше само да се надява, че сега черният го мисли за мъртъв, а Демоничната душа — погребана с него. Тъй като самият той беше дракон, Крас добре познаваше енергиите, които всеки от расата му излъчваше по време на атака, и вярваше, че тези на Детуинг ще забавят Аспекта и ще го отклонят от търсенето на нощния елф и орка. Всяка минута беше ценна и увеличаваше шансовете им за успех.
Що се отнася до самия него, след като Земният пазител го смяташе за мъртъв, магьосникът можеше да почива колкото му е нужно, за да събере сили да се пренесе при спътниците си. Радваше се, че планът му е сработил, защото се съмняваше, че би имал сили да стори каквото и да било повече, ако Детуинг откриеше измамата. Всъщност Крас щеше да бъде късметлия, ако в момента успееше да запали дори свещ с магия, а какво остава да се защитава срещу подивял Аспект.
Напълно изчерпан, закачуленият заклинател лежеше с опънати ръце и крака върху каменистата почва. Първите лъчи на изгряващото слънце се протягаха иззад малкото, което можеше да види от хоризонта. В това подчинено на мрака място те нямаше да сторят много, освен да създадат смътна разлика между нощ и ден, но въпреки това Крас ги приветстваше, защото бе един от червеното ято — децата на Живота, който разцъфтява най-красив в светлината на слънцето. Когато очите му се нагодиха към приближаващия ден, магьосникът най-после си позволи да се отпусне, поне за момент.
И точно тогава един дълбок глас нейде отгоре изтътна триумфално:
— А! Все пак те открих!
Гладът започна да дращи по стомаха на Тиранде, а това изобщо не беше добър знак. Майката Луна я поддържаше вече дълго време, но нуждата от Елун из цял Калимдор бе толкова голяма, че тя не можеше да се концентрира върху една обикновена жрица. В крайна сметка от сестринството се очакваше винаги да се жертват първи, когато настане нужда от това.
Тиранде не се чувстваше предадена. Благодареше на Елун за всичко, което богинята вече бе сторила за нея. Сега всичко зависеше от твърде крехкото й смъртно тяло, но тренировките на жречеството щяха да й помогнат.
Всяка вечер, по времето, когато навън слънцето залязваше, някой от Аристократите й носеше паница с храна. Съдържанието й — някаква гадост, за която Тиранде подозираше, че представлява стари остатъци от угощенията на похитителите й — стоеше недокоснато на пода близо до сферата. Тиранде трябваше само да каже на някой от пазачите, че е гладна, и кълбото щеше да се спусне. Така лъжицата от слонова кост, която винаги съпътстваше купата, щеше да може да мине безпрепятствено през бариерата, заедно със съдържанието си.
Имайки предвид, че лейди Важ я иска мъртва, Тиранде изпитваше двойно по-голяма благодарност към Елун, че не й се бе наложило да яде нищо досега. В момента обаче студената и полужелирана субстанция в паницата изглеждаше почти апетитно. Една-единствена хапка, само от това имаше нужда жрицата, за да съхрани силите си за още един ден. Цялата порция пък би й стигнала за седмица, може би дори повече.