Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението

— Жрице… — започна той.

— Можете да ме наричате Тиранде — прекъсна го тя, опитвайки се да го накара да се отпусне. — Тиранде Уиспъруинд.

— Господарке Тиранде, аз съм Дат’Ремар Сънстрайдър4 — отвърна Аристократът, а в тона му се усещаше немалка гордост. — Двайсет поколения в служба на трона…

— Знаменито потекло, наистина. Имате причина да сте горд от него.

— Така е. — Но докато го казваше, по лицето на Дат’Ремар премина мимолетна сянка. — Така и трябва да бъде — добави след момент.

Тиранде видя пролуката, която й трябваше. Нощният елф срещу нея явно искаше нещо.

— Аристократите винаги са били достойни защитници на кралството, бдейки над народа и Кладенеца. Сигурна съм, че предците ви не биха видели нищо нередно в усилията ви.

Сянката отново се появи и изчезна. Дат’Ремар внезапно се огледа наоколо.

— Дойдох да видя дали не мога да те убедя да хапнеш нещо, жрице. — Той вдигна купата. — Бих предложил повече, но те само това позволяват.

— Благодаря ви, Дат’Ремар, но не съм гладна.

— Независимо от това, което някои желаят, в тази храна няма нито отрова, нито упойващи вещества, господарке Тиранде. Мога да гарантирам за това. — Учтивият Аристократ приближи върха на лъжицата до устните си и хапна малко от кафявото нещо в паницата. Лицето му веднага се сгърчи. — Това, за което не мога да гарантирам, е вкусът… а за него се извинявам. Ти заслужаваш повече.

Тя обмисли за момент, а после реши да поеме отчаян риск и каза:

— Добре. Ще ям.

Сферата реагира на нейните думи и се снижи. Дат’Ремар я гледаше. Очите му и за миг не се отклоняваха от жрицата. Ако сърцето й вече не принадлежеше на друг, Тиранде би сметнала Аристократа за много привлекателен. У него се долавяше твърде малко от превзетостта, така присъща на повечето от класата му.

Дат’Ремар загреба нова лъжица и поднесе храната към нея. Приборът и съдържанието му заблестяха леко, докато пробиваха зеленото було, което я покриваше.

— Трябва да се наведеш леко — инструктира я той. — Сферата няма да позволи на ръката ми да премине.

Жрицата изпълни заръката. Аристократът бе казал истината, когато отбеляза, че храната наистина не е никак добра на вкус, но Тиранде въпреки това бе доволна и на толкова. Внезапно гладът й сякаш стана десетократно по-голям, но тя се постара да скрие това. Дат’Ремар може и да бе загрижен за положението й, но той все пак служеше на демона и на Азшара.

Аристократът посмя да проговори чак след втората лъжица:

— Ако просто спреш да се противиш, всичко ще бъде много по-лесно. Иначе най-накрая просто ще се изморят да те търпят тук долу. И тогава, господарке, се боя, че съдбата ти няма да бъде приятна.