Скитник броди по света

Пo—късно научих, че двете книги бяха евангелието и библията, преведени и написани на латински език. Евангелието, което имаше нашият Съвършен, беше написано на наш език, по това евангелие се научих да сричам, а ето че евангелието на франките не беше написано на франкски език, а на латински език, който беше бог знае какъв, защото ромеецът Исак ми каза, че на него не говорел нито един народ.

Така започна, от тази стая, животът ми при чужди хора.

Няма да описвам в подробности новото ми житие, ще сомена за най—главното: как се подготвих и какво се случи, та съдбата ми отреди да взема по—сетне участие в живота на чужди народи и да скитам по непознати страни. Защото, макар и да мисля и да говоря на франкски епик и с ломбардците да съм като ломбардец, и да превеждам отлично на латински, аз никога не съм забравял, че произхождам от българското племе и че в жилите ми тече бьлгарска кръв.

От следващия ден ромеецът Исак започна да ме учи да говоря и да пиша на франкски език. Но преди да започнем уроците, дохождаха ония двама гиганти—евнуси, измъкваха ме от леглото и ме подгонваха към едно малко езеро, на стотина крачки от кулата. Караха ме да скачам във водата, да плувам, да се гмуркам, като с дългите си камшици не ме оставяха на мира нито за миг: шибаха ме, както се случи и където им падне. Защо не ги улавях за шиите и не изтръгвах проклетите камшици от ръцете им?

Още същия ден, когато проклетият ромеец ме заведе в кулата, рече ми, преди да си тръгне: «Ако си послусен варварско момце, благородният сеньор Людовик няма да зигоса рамото ти с назезено зелязо, та да се знае, це си роб. Благородният сеньор Людовик сте те остави да бъдеш свободен цовек, ако си послусен и изпълнявас всицко, каквото той позелае! Той иска да направи от тебе сивилизовано състество!»

За да не ми жигосат рамото с робския знак, скърцах със зъби, но се подчинявах. «Ще дойде ден и ще си духна на петите!» — мислех си. Тъй беше в началото, през първите месеци. А сетне престанах да мисля изобщо за бягство. Не само защото беше трудно да се избяга. Колкото и да е позорно, трябва да си призная: хареса ми животът в замъка. Дяволът ме съблазни и ме направи свой човек.

Като излизах от езерото, както бях гол, ония волове ме подгонваха с камшиците си да го обикалям. И аз го обикалях бегом, докато оставах без душа. После ме обличаха и ме водеха на закуска. Даваха ми току—що опечена едра мръвка овнешко, покрито с лук, и голям комат пресен пшеничен хляб. Ох, как лапах, само дето едни искри не изхвърчаха от очите ми!

И слънцето изгряваше. Излизаше от морето като призрачно нажежено кълбо. Тогава дохождаше омразният ромеец и ме водеше в едно тясно дворче, току под прозореца на моята стая. Там в присъствието на двама франки, въоръжени с мечове и копия, ромеецът започваше своя урок. Отначало ме учеше да повтарям думи и да пиша на восъчни таблички. После започнах да чета евангелието и да пиша с перо върху тънки пергаментни листа. Като се уморявах, ромеецът прекъсваше четмото и писмото и захващаше да ме учи на възпитание. Всъщност туй беше учение как да превивам гръбнака си пред мъжкия и женския сеньорски свят, с какви думи да приветствувам господарите и господарките и как да отговарям, с какви думи, ако някой или някоя благоволят да ме запитат за нещо.