Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Първо гной, а сега и това! — възнегодува Шеймъс. Само дълбоката привързаност към Хагрид накара Хари, Рон и Хърмаяни да загребат с шепи от слузестия жабешки дроб и да го поднесат на огнеметите. Хари бе убеден, че усилията им са безсмислени, тъй като създанията по всяка вероятност нямаха усти.
— Ох! — изкрещя Дийн Томас след около десет минути. — Боли!
Хагрид се спусна към него разтревожен.
— Огнеметникът му избухна! — ядосано обясни Дийн и показа на Хагрид изгореното място на ръката си.
— А, да, т’ва става, кат’ се взривяват — кимна разбиращо Хагрид.
— Ох! — Лавендър Браун пак изписка. — Ох, Хагрид, какво е това остро нещо?
— Ааа, някои имат жила — ентусиазирано обясни Хагрид (Лавендър бързо дръпна ръката си от касетката). — Май т’ва са мъжките. А женските имат нещо кат’ смукалца на коремчетата, струва ми се, че с тях смучат кръв.
— Е, сега ми е ясно защо ще се опитваме да ги отглеждаме — саркастично подметна Малфой. — Кой ли не иска домашен любимец, който бълва огън, жили и боде едновременно?
— Като не са много красиви, не значи, че не са полезни — сряза го Хърмаяни. — Змейската кръв е незаменима за магии, но не ти се ще да си гледаш змей вкъщи, нали?
Хари и Рон се ухилиха на Хагрид, който им се усмихна крадешком изпод гъстата си брада — и тримата знаеха колко много му се искаше да си отглежда змей. През първата им година в училището той имаше за кратко един буен норвежки гребеногърбушко на име Норбърт. Хагрид просто си умираше за чудовища и колкото по-опасни бяха, толкова повече ги обичаше.
— Добре че тези огнемети поне са дребни — отбеляза Рон час по-късно, когато се връщаха в замъка за обяд.
— Засега — предположи Хърмаяни. — Но щом Хагрид открие с какво да ги храни, сигурно ще станат по два метра.
— Е, и какво от това, ако се окаже, че лекуват морска болест или нещо друго? — ехидно подметка Рон.
— Много добре знаеш, че го казах, за да запуша устата на Малфой — отвърна Хърмаяни. — Всъщност мисля, че той е прав. Най-добре е да ги стъпчем, преди да са почнали да ни нападат.
Те седнаха на масата на „Грифиндор“ и напълниха чиниите си с агнешки котлети и картофи. Хърмаяни започна да яде толкова бързо, че Хари и Рон я зяпнаха.
— Ооо, вече така ли защитаваш правата на домашните духчета? — попита Рон. — Като повръщаш от преяждане?
— Не — отвърна Хърмаяни с цялото достойнство, което би могла да покаже в момент, когато устата й е пълна с брюкселско зеле. — Просто бързам за библиотеката.
— Моля? — възкликна Рон, като не вярваше на ушите си. — Хърмаяни, та това е първият ни ден! Даже домашни нямаме още!
Хърмаяни вдигна рамене и продължи да се тъпче, като че не бе яла дни наред. После скочи с думите „Ще се видим на вечеря!“ и изчезна като вихрушка.
Когато звънецът извести началото на следобедните часове, Хари и Рон се отправиха към Северната кула, изкачиха се по стръмна вита стълба и стигнаха до сребриста стълбичка, спусната от кръгъл капак в тавана. Тя водеше до кабинета на професор Трелони.
На върха на стълбичката усетиха познатото сладникаво благовоние, идващо от камината. Както винаги, пердетата бяха спуснати, а кръглата стая бе окъпана в мъждукаща червеникава светлина от множеството лампи, до една забулени с воали и шалове. Хари и Рон си проправиха път в стаята сред вече заетите от съучениците им разпръснати табуретки и столове, покрити с пъстра басма, и седнаха до познатата малка кръгла маса.
— Добър ден! — поздрави с мистериозния си глас професор Трелони зад гърба на Хари, което го накара да подскочи.
Много слаба, с огромни очила, които няколко пъти увеличаваха очите й до неестествено големи размери, професор Трелони гледаше отвисоко Хари с трагичното изражение, което се изписваше по лицето й всеки път щом го зърнеше. Обичайните й гроздове огърлици, верижки и гривни отразяваха пламъците и присвяткваха.
— Угрижен си, миличък — скръбно рече тя на Хари. — Вътрешното ми око прониква зад твоето смело лице в тревожната ти душа. И със съжаление ще ти кажа, че тревогите ти са основателни. За жалост виждам, че те чакат много трудни дни. Страхувам се, че онова, от което изпитваш ужас, ще се случи… и то по-скоро, отколкото предполагаш…
Говорът й премина в шепот. Рон извъртя очи към Хари, който на свой ред го погледна с каменно изражение. Професор Трелони ги подмина плавно и седна в голямо кресло с високи облегалки за ръцете пред камината с лице към класа. Лавендър Браун и Парвати Патил, които дълбоко се възхищаваха на професор Трелони, седяха на табуретки много близо до нея.