Хари Потър и огненият бокал

Изстискването на буботубите, макар и отвратително, носеше странно удовлетворение. След като се пукнеше, издутината изригваше голямо количество гъста жълтеникавозелена течност с мирис на бензин. Всички я събираха в шишенцата, които професор Спраут им бе дала, и до края на часа имаха вече няколко литра.

— Мадам Помфри ще бъде много доволна — каза професор Спраут, като запуши с коркова тапа и последното шишенце. — Гнойта от буботубите е чудесен цяр за по-упоритите форми на акне. Само така учениците ще спрат да прибягват до отчаяни мерки да се отърват от пъпките си.

— Като нещастната Елоиз Миджън — прошепна Хана Абът от „Хафълпаф“. — Опита се да ги премахне с проклятие.

— Глупаво момиче! — поклати глава професор Спраут. — Но все пак Мадам Помфри успя да й върне носа на мястото.

Звънецът отекна откъм замъка и извести края на часа. Класът се раздели на две — Хафълпафци се заизкачваха по каменните стъпала за часа си по трансфигурация, а Грифиндорци се запътиха в обратната посока, надолу по склона към малката дървена къщичка на Хагрид в края на Забранената гора.

Хагрид стоеше на прага, стиснал в ръка нашийника на огромната си черна хрътка Фанг. На земята в краката му бяха наредени няколко дървени касетки, а Фанг скимтеше и се дърпаше към тях, любопитен да разучи отблизо съдържанието им. Докато се приближаваха натам, до ушите им стигна странен тътен, насечен от леки експлозии.

— Добр’утро! — поздрави Хагрид и се усмихна на Хари, Рон и Хърмаяни. — Да изчакаме Слидеринци, а? Сигурно няма да им се ще да пропуснат т’ва. Раконоги огнемети…

— Кажи го пак — помоли Рон.

Хагрид посочи надолу към касетките.

— Ъхрр! — изсумтя Лавендър Браун и отскочи назад. Хари реши, че „Ъхрр!“ е най-подходящото описание на огнебълващите създания. Те приличаха на обезобразени голи омари, ужасяващо бледи и слузести, със стърчащи от всевъзможни места крака и без видими глави. Във всяка касетка имаше най-малко сто огнемета, дълги по около петнайсетина сантиметра, които пълзяха един върху друг и се блъскаха сляпо в стените. От тях се разнасяше воня на разлагаща се риба. От време на време някое от създанията изстрелваше искри от огнеметника си и с тихичко фют! отскачаше леко напред.

— Ей сегичка се излюпиха — гордо обясни Хагрид, — така че вий сами ще ги отгледате. Мисля да направим нещо като учебен проект от т’ва.

— И защо трябва да ни се иска да ги отглеждаме? — попита студен глас.

Бяха се появили Слидеринци. Говореше Драко Малфой, а Краб и Гойл одобрително се хилеха на думите му. Хагрид бе озадачен от въпроса.

— Питам какво правят те? — продължи Малфой. — Какъв е смисълът да ги има?

Хагрид отвори уста, явно мислеше трескаво, помълча, а после отговори троснато:

— Т’ва следващия път, Малфой. Днес само ще ги храните. Сега ще пробваме няколко различни неща. Не съм имал такива досега, не знам к’во ядат. Ето мравешки яйца, жабешки дроб и водна змия. Дайте им по малко от всичко.