Хари Потър и огненият бокал

— Но нали е имало смъртни случаи! — неспокойно рече Хърмаяни, като преминаха през една врата, скрита зад гоблен, и се заизкачваха по още по-тясна стълба.

— Да — безгрижно отвърна Фред, — но е било преди много години, нали така? Пък и може ли да има удоволствие, ако няма малко риск? Ей, Рон, ами ако измислим как да надхитрим Дъмбълдор? Искаш ли да участваме?

— А ти какво мислиш? — обърна се Рон към Хари. — Страхотно ще бъде да участваме, а? Но може би ще има… Не знам дали сме подготвени достатъчно…

— Аз определено не съм — мрачно се обади Невил зад близнаците. — Но си мисля, че баба ми би искала да опитам, тя вечно повтаря как трябва да браня семейната чест. Просто ще трябва… Олелеее!…

Кракът на Невил бе пропаднал в дупка по средата на стълбището. Такива изчезващи стъпала капани имаше из целия „Хогуортс“. На повечето ученици от горните курсове им бе станало навик да прескачат тези стъпала, но паметта на Невил бе пословично слаба. Хари и Рон го хванаха под мишниците и го издърпаха нагоре, а едни рицарски доспехи в края на стълбището се разскърцаха и разтракаха, разклатени от хриптящ смях.

— Млъквай! — извика Рон и като минаха покрай доспехите, им нахлупи шлема.

Проправиха си път нагоре до входа за кулата на „Грифиндор“, скрит зад портрета на Дебелата дама в розова копринена рокля.

— Парола? — попита тя, като наближиха.

— Глупотевини! — викна Джордж. — Един префект ми я каза на долния етаж.

Портретът се отмести напред и разкри отвор в стената, през който се промушиха всички. Дърветата пукаха в камината и огънят топлеше кръглата обща стая, пълна с маси и меки фотьойли.