Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— И аз! — присъедини се към него Димби. — Просто ще бягам от вас. Нека ми е скучно!… Умирам да ми е скучно!… Скуката е най-хубавото нещо!…
— Лиско е виновен за всичко! — изплю камъчето Мокси. — Тези негови приключения…
— Млъкнете! — извика Лиско.
Песните на птичките се чуваха едва-едва — далечни, сладки, волни. Застанал както го бяха оставили, Домби сякаш ги слушаше и се мъчеше да си отговори за какво му напомнят, нещо в очите му светна, но угасна бързо, отново го завладя апатия към света.
— Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш! — помоли се Мокси.
— Защо пък аз? — запита Лиско. — Аз съм тук заради вас.
— Не знам — призна си Мокси. — Все ми се струва, че за всичко си виновен ти. Когато вървях по пътеката и паднах, бях тръгнал да те търся.
— И аз — рече Димби. — А сигурно и Домби. Сърцето на Лиско се затопли, той обичаше приятелите си
всякакви — и като роптаеха, и като обвиняваха, и като се надяваха на него, и като бягаха от него. Затопли го надеждата им, че само той може да ги измъкне откъдето и да е. В моменти като този малкото лисиче бе склонно да мисли върху въпроси като щастието например. Какво е щастието, питаше се то и си отговаряше: да имаш някой, който да разчита на теб, този някой да бяга и да се връща, да си сигурен, че ще бъдеш потърсен, а и сам потърсиш ли — ще намериш.
— Ставайте! — извика твърдо Лиско.
Мокси се изправи без особено желание, а Димби просто подскочи, тъй като тонът на лисичето не беше много обикновен.
— Вижте какво — започна Лиско, — не искам да ви тревожа, но доколкото разбирам от подобни неща и доколкото се простират сведенията ми, нашият мълчалив и скъп Домби е изчезнал.
— Как е изчезнал?
— Огледайте се и ще разберете.
Напразно търсиха Домби, а после надзърнаха във всяка гънка на ямата.
— Не може да бъде! — повтаряше Мокси, докато опипваше тъмните кътчета. — Това е дупка, не е нещо друго!…
— Домби няма крила! — възкликна Димби.
— И аз не съм забелязал такова нещо у него — потвърди Мокси.
— Тихо! — настойчиво прошепна Лиско и се ослуша, а после понижи още повече глас. — И все пак Домби вече не е между нас.
— А къде? — извика глупаво Мокси.
— Говори тихо! — помоли Лиско. — Не знам къде е, изчезнал е.
— Невъзможно!… Няма къде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
— Не виждам — съгласи се Лиско, — но не виждам и Домби… Момчета, положението…
— Домбииии! — извика внезапно Димби, обхванат от нервен пристъп.
— Домбииии! — извика след него и Мокси.
Димби и Мокси млъкнаха в очакване да чуят отговор. Тишина. Нищо повече.
— Домбииииииии!
— Обади се!…
Отговори им смехът. Този път той им се стори още по-зловещ и отново ги събра накуп. Като се „изпонатрепериха“ —
така се изрази един път Мокси, — Димби наруши мълчанието:
— Лиско.
— Какво, Димби?
— Смяташ ли, че ще изчезна и аз?
Преди да отговори, Лиско помисли и каза:
— Зависи.
— От какво?
— Първо, да не се отделяме един от друг и второ, да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хванаха за Лиско.
— Първото е лесно — забеляза лисичето, — но второто!…
— Да ме убиеш, не мога да не се страхувам! — призна си Мокси.
— Забелязал съм, че където и да отида, страхът идва с мен — призна си и Димби. — Той си е някъде вътре и чака.
— И аз съм такъв — призна си и Лиско, — но когато реша…
— Не става с решения! — отчаяно поклати глава Димби.
— Добре де, как ги взимаш тия решения? — поиска да знае Мокси.
— Чрез размисъл!
— Глупости!
— Преди всичко си казвам: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото такива не съществуват… Така ли е?
— Така е — потвърди вяло Димби.
— Кой знае!… — не потвърди Мокси.
— После — продължи спокойно Лиско, — щом няма такива неща, този, от когото се страхувам, може да бъде по-голям и по-силен от мен, но той също има очи и уши, стомах и сърце, а има ли сърце и стомах — също се страхува. Така ли е?…
— Може би — рече Димби.
— Кой знае… — рече Мокси.
— Важното е да разбереш от какво се страхува. — Лиско направи опит да се усмихне, дори смигна. — Понякога силните и огромните започват да се страхуват от това, че ти не се страхуваш… Следователно уплаши го с това, че не се страхуваш.
— Ами ако не се уплаши? — запита Димби.
— Е, тогава пък си казваш: добре де, най-много да загина. А загиваш ли, добре е да го направиш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш, ще загинеш. Защо да загиваш със страх?…