Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
И тогава могилката се раздвижи.
Вин трепна. Тъмната могила — висока вероятно десетина стъпки и два пъти по-широка — се придвижваше със странна тромава походка. Вин се наведе напред, за да я разгледа по-добре.
— Разпали калай — рече Келсайър.
Вин кимна и подкладе аломантичните си сили. Изведнъж всичко наоколо стана по-ярко и мъглите вече не бяха непрогледна завеса.
Това, което видя, я накара да потрепери — беше едновременно смаяна, погнусена и изплашена. Съществото имаше опушена прозрачна кожа и Вин можеше да различи костите му. Имаше няколко десетки крайници и всеки от тях изглеждаше, сякаш е взет от различно животно. Виждаха се човешки ръце, волски копита, кучешки лапи и други, които не можа да разпознае.
С тази причудлива колекция създанието пълзеше като някаква невъобразима стоножка. Много от крайниците дори не помръдваха и вероятно бяха неизползваеми — стърчаха от туловището по неестествено разкривен начин.
Самото тяло беше подуто и издължено и във формите му имаше някаква странна логика. Различаваше се скелетна структура и полупрозрачни мускули, прихванати със сухожилия за костите. Докато съществото крачеше, мускулите се свиваха и разпускаха, а под тях се виждаха дузина разнородни гръдни клетки. По дължината на корпуса на неравни интервали висяха ръце и крака.
И глави — тя преброи поне шест. Мярна конска глава, до нея еленска. Още една се извърна към нея и едва сега Вин забеляза, че е човешка. Бе прикачена върху нещо като гръбначен стълб, който на свой ред бе заловен за бъркотия от странни кости.
Усети, че й се гади.
— Какво… как…?
— Мъгливите духове имат аморфни тела — обясни Келсайър. — Могат да оформят кожата около скелетната структура и дори да създават мускули и органи, стига да разполагат с модел за имитация.
— Искаш да кажеш, че…?
— Да. Когато открият труп, те го поглъщат и бавно смилат мускулите и органите. След това използват изяденото за модел и създават точно копие на мъртвото същество. Понякога променят реда на отделните елементи — екскретират костите, които не искат, и ги заменят с някои от тялото си — и така се оформя бъркотията, която виждаш в момента.
Вин наблюдаваше съществото, което се тътрузеше бавно по следите им. От корема му се спускаше мастна престилка, която се влачеше по земята. „Вкусва мирисите — припомни си тя обясненията на Келсайър. — Уловило е миризмата и я следва“. Намали силата на горящия калай и Мъгливият дух отново се превърна в тъмна могилка. Силуетът му обаче само подсилваше усещането за нереалност.
— Те разумни ли са? — попита Вин. — Щом могат да разчленяват тела и да поставят частите, където искат…
— Разумни? — попита Келсайър. — Не, не и този млад екземпляр. По-скоро следват инстинктите си.
Вин отново потрепери.
— Хората знаят ли, че съществуват? Искам да кажа — освен в легендите?
— Какво имаш предвид под „хората“? Много аломанти знаят за тях, сигурен съм, че Министерството също е в течение. Обикновените хора… те не излизат нощем. Повечето скаа се страхуват и проклинат Мъгливите духове, но през живота си не са виждали нито един.
— Късметлии — промърморя Вин. — Защо никой не предприеме нещо по въпроса?
Келсайър повдигна рамене.
— Те не са опасни.
— Но този има човешка глава!
— Вероятно се е натъкнал на труп — обясни Келсайър. — Не съм чувал мъглив дух да напада хора, имам предвид големи хора. Вероятно затова никой не им обръща сериозно внимание. И, разбира се, благородниците са открили свой начин да ги използват.
Вин го погледна питащо, но той млъкна и тръгна надолу по склона. Тя хвърли боязлив поглед към Мъгливия дух, надигна се и го последва.
— Затова ли ме доведе тук? Келсайър се засмя.
— Мъгливите духове може да са малко страшнички, но не си заслужават толкова ходене. Сега ще отидем ей там.
Тя проследи ръката му и едва сега забеляза известна промяна в пейзажа.
— Имперският път ли е това? Значи сме заобиколили града?
Келсайър кимна. След още стотина крачки — време, през което Вин погледна поне три пъти през рамо, за да се увери, че Мъгливият дух не ги застига — излязоха от шубраците и се озоваха на равната настилка. Келсайър спря и огледа пътя в двете посоки. Вин смръщи вежди. Какво търсеше?
И тогава видя каретата. Беше спряна край пътя и до нея стоеше някакъв човек.
— Здрасти, Сейзед — поздрави го Келсайър, когато се приближиха.
Мъжът се поклони.
— Господарю Келсайър. — Спокойният му глас отекна надалече в нощния въздух. В него се долавяше леко писклива нотка и приятен мелодичен акцент. — Вече си мислех, че няма да дойдете.