Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин кимна, после вдигна ръка към ухото си.
— Обицата ми. Ще трябва да се откажа да я нося.
— С клипс ли е? — попита Келсайър.
Вин поклати глава.
— Не. На винтче.
— Тогава няма проблем — успокои я Келсайър. — Металът в тялото ти — дори ако част е върху него — не може да бъде Теглен и Тласкан. В противен случай всеки аломант би могъл да изтръгне металните късчета в стомаха ти, докато ги гориш.
„Добре е да се знае“ — помисли тя.
— Тъкмо по тази причина инквизиторите се разхождат така спокойно със стоманени шипове в главата. Металът пронизва тялото им и не може да попада под въздействието на друг аломант. Задръж си обицата — тя е мъничка и няма опасност да пострадаш от нея, но пък би могла да я използваш при извънредни случаи.
— Добре.
— Готова ли си да продължим?
Тя погледна нагоре към стената, приготви се за скок и кимна.
— Няма да се връщаме горе — каза Келсайър. — Ела.
И тръгна към най-гъстите мъгли. Вин се намръщи. „Значи все пак имаме някаква цел — или той просто е решил да поскитаме?“ Колкото и да бе странно, но нехайното му поведение й пречеше да разбере намеренията му.
Ускори крачка, за да го настигне, тъй като нямаше никакво желание да остава сама в мъглите. В този район около градските стени нямаше почти никаква растителност, ако не се брояха дребните храсталаци. Докато вървяха, тя настъпваше изсъхнали клони и листа, покрити със сажди. Тревата беше влажна от росата.
От време на време минаваха покрай купчини пепел, изкарани с колички извън стените. В повечето случаи пепелта се изхвърляше в река Чанерел, която минаваше през града. С времето водата разтваряше саждите — или поне така предполагаше Вин. Инак досега целият континент да е затрупан от пепелища.
Вин се стараеше да не се отделя от Келсайър. Макар че и преди бе излизала от града, винаги бе пътувала с лодкарите — работници, обслужващи ладиите, с които се прекарваха товари. Тежка работа, тъй като нерядко благородниците използваха човешка сила, вместо конска, за теглене на ладиите в каналите — но това се компенсираше донякъде от свободата да пътуваш, тъй като повечето скаа, дори крадците, никога не напускаха плантациите или градовете.
Рийн настояваше непрекъснато да се местят от един град в друг — беше завладян от натрапчивата мания да не се задържа на едно място. Обикновено пътуваха с канални ладии, управлявани от нелегални екипажи, и никога не оставаха на едно място повече от година. Той винаги беше готов за път. Сякаш бягаше от нещо.
Продължаваха да вървят. Нощем дори голите хълмове и обраслите с шубраци поляни изглеждаха зловещо. Вин не говореше и се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. Беше чувала всякакви истории за скитащи се из нощните мъгли създания и макар че бе разпалила калай, имаше странното усещане, че я наблюдават.
Усещането се засилваше и не й даваше покой. И наистина, не след дълго тя започна да чува звуци в мрака. Бяха приглушени и слаби — пукот на клони, тътрузене в мъглата.
„Започваш да се плашиш от сянката си!“ — помисли си тя, когато подскочи при поредния шум. И изведнъж си призна, че не издържа повече.
— Келсайър! — заговори с изплашен шепот, който звучеше като вик за подсиления й слух. — Мисля, че там има нещо.
— А? — Той вдигна глава, унесен в мисли.
— Струва ми се, че някой ни следва!
— Ох — въздъхна той. — Да, права си. Това е мъглив дух.
Вин замръзна насред крачка. Келсайър обаче продължи напред.
— Келсайър! — повика го тя. — Искаш да кажеш, че са истински?
— Разбира се — рече той. — Откъде иначе според теб ще се вземат тези истории?
Вин стоеше парализирана от ужас.
— Искаш ли да го погледнеш? — попита Келсайър.
— Да погледна мъглив дух? — възкликна тя. — Ти да не си се… — И се сепна. Наистина почваше да се повтаря.
Келсайър се изкиска и се върна при нея.
— Мъгливите духове може да са малко страшни на вид, но в действителност са относително безвредни. Хранят се с мърша. Хайде, ела.
И й махна да го последва към един обрасъл с ниски шубраци хълм. На върха се приведе и й даде знак да направи същото.
— Слухът им е слаб — обясни й, когато тя клекна в пепелта до него. — Но имат остър нюх — всъщност по-скоро вкус. Вероятно следват дирята ни и се надяват да хвърлим нещо, което става за ядене.
Вин примижа в мрака.
— Нищо не виждам…
— Ето там. — Той посочи една ниска могилка.
Вин се намръщи. Представи си, че на могилката клечи някакво създание и ги гледа.