Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

— Какво правиш с тези камъни? — попитах аз.

— Това не са камъни — каза той. — Това са нишки. Те ще държат мястото ти окачено.

Взе по-малките камъчета и очерта с тях кръга. Постави ги на равни разстояния и с помощта на пръчка заби всяко камъче добре в земята, също като някой зидар.

Не ми позволи да вляза в кръга, но ми каза да вървя наоколо и да гледам какво прави. Преброй осемнайсет камъчета по посока, обратна на часовниковата стрелка.

— А сега изтичай в подножието на хълма и почакай — каза той. — Аз ще дойда до ръба да видя дали стоиш на подходящо място.

— И какво ще направиш?

— Ще ти хвърлям подред тези нишки — каза той, посочвайки купа с по-големи камъни. — Ти трябва да ги наредиш на земята на мястото, което покажа, по същия начин, както аз ги подреждах. Трябва да си безкрайно внимателен. Когато има работа със сила, човек трябва да е безупречен. Грешките тук са смъртоносни. Всяко от тези камъчета е нишка — нишка, която ще ни убие, ако я оставим хлабава; затова просто не бива да допускаш грешки. Трябва да фиксираш погледа си на мястото, където аз ще пусна нишката. Ако се разсееш от нещо, нишката ще се превърне в обикновен камък и ти няма да можеш да я разпознаеш от другите камъни наоколо.

Подхвърлих, че ще ми бъде по-лесно ако занеса „нишките“ една по една долу.

Дон Хуан се разсмя и поклати отрицателно глава.

— Това са нишки — настоя той. — Те трябва да бъдат хвърлени от мен и да бъдат уловени от теб.

За изпълнението на тази задача ми бяха нужни часове наред. Степента на необходимата концентрация направо ме съсипваше. Всеки път дон Хуан ми напомняше да внимавам и да фокусирам погледа си. Беше прав, че постъпва така. Да различа определено камъче, което падаше стремително до мен, размествайки други камъчета по пътя си, беше наистина влудяващо.

Когато най-накрая затворих напълно кръга и се упътих нагоре, си мислех, че всеки миг ще умра. Дон Хуан бе откъснал малки вейки и ги бе натрупал в кръга. Подаде ми няколко листа и ми каза да ги пъхна в панталоните си и да ги поставя над пъпната област. Каза, че ще ме стоплят и няма да имам нужда от одеяло, за да заспя. Търкулнах се в кръга. Клоните образуваха доста меко легло и аз моментално заспах.

Когато се събудих, беше късно следобед. Беше ветровито и облачно. Облаците над нас бяха плътно кълбести, но на запад изтъняваха в перести, а от време на време над местността грейваше слънце.

Спането ме бе ободрило. Усещах сили и радост. Вятърът не ме дразнеше. Не ми беше студено. Подпрях глава на ръцете си и се огледах. Преди не бях забелязал, че хълмът е доста висок. Гледката на запад беше внушителна. Пред очите ми се разкриваше необятна местност с ниски възвишения, а зад тях чапаралът. На север и на изток се простираше верига от тъмнокафяви планински върхове, а на юг — безкрайна шир, хълмове и далечни сини планини.

Седнах. Дон Хуан не се виждаше. Внезапно ме облада страх. Помислих, че може да ме е оставил сам, а не знаех пътя до колата. Легнах отново на отрупаните клони и по някакъв чудноват начин уплахата ми изчезна. Отново бях обзет от покой, от някакво изключително чувство на блаженство. За мен усещането беше съвършено ново; мислите ми сякаш се бяха обърнали. Бях щастлив. Чувствах се здрав. Изпълни ме тиха радост. Лек ветрец духаше от запад и галеше тялото ми, без да ми става студено. Усещах го по лицето и около ушите си като нежна вълна от топла вода, която ме къпеше, после се отдръпваше и отново прииждаше да ме окъпе. Изпитвах непознато усещане, че съществувам, което нямаше равно на себе си в моя неспокоен и объркан живот. Заридах, но не от тъга или самосъжаление, а от някаква неизразима, необяснима радост.