Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Нощта в пустинята беше учудващо студена. Във въздуха имаше толкова малко влага, че след като слънцето залезеше, топлината сякаш се изпаряваше веднага. Когато в зори напускаха Каша, Гарион откри, че трепери. Още щом се издигна обаче, изгарящото слънце пак превърна пустошта в ад. Към обяд стигнаха подножието на хълмовете в западния край на пустинята и започнаха да се изкачват, излизайки от отвратителната пещ.
— Колко още има до Рак Урга, почитаеми? — попита Сади Тажак, който ги придружаваше.
— Около седмица.
— Разстоянията в тази част на Ктхол Мургос са доста големи, нали?
— Ктхол Мургос е голяма страна.
— И доста пуста.
— Само ако не се оглеждаш.
Сади го погледна с любопитство.
— Виж онзи хребет например. — Тажак посочи скалите на запад. Един самотен мург стоеше до коня си и ги наблюдаваше.
— Откога е там? — попита Сади.
— От около час. Не поглеждаш ли изобщо?
— В Нийса винаги гледаме земята. Заради змиите, нали разбираш.
— Ясно.
— Какво прави той там?
— Наблюдава ни. Крал Ургит винаги следи чужденците.
— Би ли ни навредил?
— Ние сме дагаши, нийсанецо. Другите мурги не могат да ни навредят.
— Успокояващо е, че имаме такъв изключителен ескорт, почитаеми Тажак.
Земята, през която яздиха следващата седмица, беше камениста, със слаба растителност. На Гарион му беше трудно да си представи, че тук, в южните ширини е късно лято. Беше свикнал смяната на сезоните да е бурна, а и не можеше да приеме обърнатите сезони тук, на края на света.
Една сутрин почувства, че добре покритото Кълбо го дърпа наляво, подкара коня си до този на Белгарат и тихо му каза:
— Тук Зандрамас е тръгнала на изток.
Старият мъж кимна.
— Мразя да губя следата — каза Гарион. — Ако Сади греши в това, къде отива тя, ще ни трябват месеци да я открием отново.
— Трябва да рискуваме — отговори старият вълшебник.
— Сигурно си прав, но все пак не ми харесва.
— На мен също. Но нямаме избор, нали?
Докато преминаваха скалистия гръбнак на полуостров Урга, откъм Голямото западно море започнаха да се трупат облаци, които предвещаваха че идва есента. Въпреки че бяха доста заплашителни, те носеха само дъжд и не можаха да прекъснат пътуването им. Все по-често по билата на хълмовете се виждаха патрули на мурги. Мургите обаче благоразумно им даваха път.
По обяд през един ветровит ден, когато тъмните облаци напредваха откъм океана, спряха на върха на един хълм и погледнаха надолу, където вълните се блъскаха в стръмните скалисти брегове.
— Заливът Урга — каза Тажак и посочи оловносивото море. Полуостровът се издаваше навътре в морето, защитавайки входа на залива със скалите си. В средата на залива, защитено със скали, се виждаше пристанището, цялото покрито с черните корпуси на кораби, а зад него се издигаше голям град.
— Рак Урга — каза Тажак.
На брега ги чакаше голяма баржа. Гребците роби намръщено гледаха мурга, който стоеше над тях с камшик в ръка. Тажак и хората му слязоха с Гарион и останалите на чакълестия бряг, а след това се обърнаха и без да кажат и дума, си тръгнаха.
Каналът между Голямото западно море и залива Урга не беше широк и Гарион можеше да види ниските каменни сгради на Рак Урга, клекнал и под мрачното небе. Сади каза нещо на мурга, даде му няколко монети и после всички се качиха на лодката. Мургът издаде кратка команда на робите си и изплющя с камшика. Робите отблъснаха баржата от чакълестия бряг с греблата си, като хвърляха страхливи погледи към господаря си, след което загребаха към града през тесния канал. Мургът крачеше напред-назад и внимателно наблюдаваше робите, за да забележи и най-малкия намек за намаляване на усилията им. Когато бяха преполовили пътя, той надигна камшика си с явната намерение да го използва.
— Извини ме, благородни лодкарю — каза Силк и се изправи пред него, — но знаеш ли, че лодката ти тече?
— Тече? — остро отговори мургът и отпусна камшика. — Къде?
— Не съм съвсем сигурен, но на дъното има доста вода.
Мургът извика кормчията и бързо вдигна една дървена решетка, така че да могат да огледат дъното на лодката.
— Това е мръсната вода, която се събира на дъното — каза той с отвращение. — Нищо ли не разбираш от лодки?
— Нищо — призна Силк. — Но като видях тази вода, реших, че би трябвало да знаеш. Извинявай, че те обезпокоих.
— Защо го направи? — попита Белгарат, когато Силк седна до него.
— Защото Дурник взе да пребледнява — сви рамене Силк. — Не исках чувството му за справедливост да се излее.
Белгарат погледна ковача.
— Нямаше да стоя като глупак и да гледам как бие горките хора — каза твърдо Дурник. — В момента, в който размахаше камшика си, щеше да се намери във водата.