Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Първо дайте на конете — рязко каза Тажак, после се отдалечи до подножието на хребета, наведе се, загреба пълна шепа от нещо, което изглеждаше като пясък, и се върна. — Подайте си десните ръце — каза той и изсипа във всяка шепа по малко. — Яжте!
Сади внимателно близна от нещото в ръката си и веднага го изплю.
— Иса! — изруга той — Сол!
— Изяжте я всичката — каза им Тажак. — Ако не го направите, ще умрете.
Сади го изгледа.
— Слънцето изважда от тялото ви солта. Без сол в кръвта си ще умрете.
Започнаха да ядат. Когато свършиха, дагашите им позволиха да пият вода, след което всички отново се качиха на конете и продължиха в горещия ад.
Се’Недра започна да клюма на седлото като вехнещо цвете. Жегата я убиваше. Гарион дръпна коня си до нея.
— Добре ли си? — попита я той през стиснати устни.
— Не говорете! — изсъска един дагаш.
Малката кралица вдигна лицето си и широко се усмихна на Гарион. Продължиха да яздят.
Загубиха всякакво чувство за време, беше невъзможно даже да мислят. Гарион яздеше, без да продума, а главата му сякаш беше подложена под ударите на чук от жегата. Часове или години по-късно той вдигна глава и примижа от ярката светлина. Гледаше глупаво напред и съвсем бавно осъзнаваше, че това, което вижда, е напълно невъзможно. Там, високо във въздуха пред тях, плуваше голям черен остров. Той се люлееше над блещукащите от слънцето камъни, отричайки всичко разумно. Какво чародейство би могло да създаде това? Кой би могъл да има такава сила?
Но това не беше магия. Като се приближиха, непоносимо горещите вълни започнаха да изтъняват, разпръсквайки миража и разкривайки факта, че това, което приближават, не е остров във въздуха, а скала, чийто връх стърчеше над пустинята. Около нея се виеше тясна пътека.
— Каша — кратко каза Тажак. — Слезте и водете конете.
Пътеката беше много стръмна. След втората спирала около планината каменистата повърхност на пустинята остана далеч отдолу. Изкачваха се все по-нагоре около горещия връх. После пътеката свърши през широк квадратен отвор.
— Пещера! — с горчивина каза Силк. — Защо винаги има пещера?
Гарион тръгна по-бързо. Беше доволен, че има къде да се скрие от непоносимата горещина.
— Вземете конете — каза Тажак на част от хората си — и се погрижете за тях. Останалите с мен.
Влязоха в дълъг коридор, изкопан в скалата. Гарион вървеше като сляп, докато очите му не свикнаха с тъмнината. Не можеше да се каже, че е студено, но определено беше по-хладно, отколкото отвън. Той дишаше дълбоко и се оглеждаше. Доста труд бе хвърлен, за да се изсече този коридор в твърдата скала.
Сади също отбеляза това, обърна се към намръщения мъж, който вървеше до него, и отбеляза:
— Не знаех, че дагашите са такива добри каменоделци.
— Не са. Този коридор е прокаран от роби.
— Не знаех, че държите роби.
— Не държим. След като са свършили със строежа на крепостта, сме ги изхвърлили.
— Навън? — ужасено попита Сади.
— Повечето предпочели да скочат от планината.
Коридорът ги изведе в широка пещера като тези, които Гарион беше виждал в земите на Улго. Тук обаче високо горе имаше тесни прозорци, които пропускаха светлина. Като погледна нагоре, той видя, че това не е естествена пещера, а по-скоро голяма дупка с покрив от каменни плочи, подпрени на сводове. На дъното на пещерата имаше град от малки каменни къщи, а в центъра се издигаше мрачна квадратна крепост.
— Къщата на Джахарб — каза единият от пазачите им. — Той чака. Трябва да побързаме.
Силк изсумтя.
— Какво има? — тихо попита Гарион.
— Трябва много да внимаваме — измърмори Силк. — Джахарб е старейшината на дагашите и има лоша репутация.
Всички къщи в града на дагашите бяха с равни покриви и тесни прозорци. Гарион забеляза, че по улиците няма суетене, както бе в западните градове. Облечените в черни дрехи дагаши вървяха тихо, без да се усмихват, и всеки човек, когото виждаха в този странен полуосветен град, сякаш бе заобиколен от забранено пространство, което никой друг не може да пристъпи.
Крепостта на Джахарб беше здрава, построена от големи базалтови блокове, а пазачите на входната врата бяха добре въоръжени. Тажак поговори с тях и вратата се отвори.
Стаята, в която ги въведоха, беше широка и осветена от газени лампи, закачени на вериги за тавана. Единствената мебел бяха купчини жълти възглавници, разхвърлени по пода, и редица от железни фигури за шах до едната стена. На една от купчините възглавници седеше възрастен мъж с бяла коса и тъмно набръчкано лице. Той носеше жълта роба и ядеше грозде, като внимателно подбираше зърната.