Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Красиви са, Левали.
— Във всяка от тях дреме по една Цирцея. И иронията се състои в това, че те самите никога не го вярват. В тях все още гори пламъкът на младостта — вижте ги как танцуват! Но зад тях вече танцува почти невидимата сянка на обуржоазяването, с десетината килограма, които ще наддадат, със семейната скука, дребнавото честолюбие и дребните цели; с душевната умора и самоуспокоението, с безкрайното еднообразие и бавното приближаване на старостта. Само една от тях не застрашава всичко това — жената, която танцува с Фиола, жената, която вие доведохте. Как успяхте да я намерите? [Цирцея (мит.) — баснословна магьосница, обитаваща остров Ея, превърнала другарите на Одисеи в свине, за да го задържи при себе си. — Б. пр.]
Клерфе сви рамене.
— Къде я открихте?
Клерфе не отговори веднага.
— Ако мога да се изразя във вашия стил, Левали, открих я пред портите на Хадес. Но за първи път от много години ви виждам настроен така лирично.
— Не ми се предлага често случай за това. Намерили сте я пред портите на подземното царство… Няма да любопитствувам повече. Което чух, е достатъчно, за да разпали въображението ми. Видели сте я сред сивия здрач на безнадеждността, от който единствено Орфей е успял да се отскубне. Но с каква цена? Колкото и парадоксално да звучи, затова, че е пожелал да спаси една жена от царството на Хадес, Орфей е бил наказан с двойно по-голяма самота. А вие готов ли сте да заплатите тази цена, Клерфе?
Клерфе се усмихна.
— Аз съм суеверен и не отговарям на такива въпроси преди състезание.
„Сега е нощта на Оберон — мислеше Лилиан, докато танцуваше с Фиола и Ториани. — Тук всичко е омагьосано — и тази ярка светлина, и тези синкави сенки, и самият, живот — реален и недействителен в едно и също време. Не се чуват стъпки. Всичко се плъзга безшумно под музиката. Как съм мечтала за такова празненство в моята болнична стаичка сред снеговете с температурна карта над леглото, слушайки по радиото концертите от Неапол и Париж! Човек не би могъл да умре в такава нощ с луна и море и с нежния полъх на вятъра, донасящ уханието на мимози и цъфнали портокалови дървета. Хората се срещат, за секунда са заедно, а после се изгубват от погледите си, за да се озоват в нови, непознати обятия. Лицата се сменят, но ръцете остават същите.“ [Оберон (мит.) — могъщ вълшебник, цар на елфите. — Б. пр.]
„Наистина ли — помисли тя — остават същите? Там седи моят възлюбен заедно с меланхоличния човек, който за краткото време, прекарано на земята, е собственик на тази приказна градина, и аз знам, че в момента приказват за мене. Говори меланхоличният човек и иска да узнае същото, за което пита и мене. Загадката! Нямаше ли една стара приказка, в която едно джудже скришом се смее, понеже никой не може да разкрие тайната му — да отгатне името му?“
Лилиан се усмихна.
— За какво мислите? — запита Фиола, забелязал усмивката й.
— Спомних си една приказка, в която тайната на един човек се състои в това, че никой не знае името му.
Фиола се усмихна и сред загорялото му лице зъбите му блеснаха, сякаш двойно по-бели, отколкото у другите хора.
— А може би това е и вашата тайна?
Лилиан поклати глава.
— Какво означава едно име?
Фиола хвърли поглед към редицата от майки под палмите, заобиколила част от танцовата площадка.
— За някои хора — всичко — каза той.
Понесена от танца към мястото, където седеше Клерфе, Лилиан забеляза замисления му поглед.
„Той успя да ме привърже към себе си — помисли тя — и аз го обичам, защото е винаги с мене и не задава въпроси. Кога ли ще започнат и те? Надявам се, никога. Може би! Та ние нямаме никакво време за това.“
— Усмихвате се, като че сте много щастлива — каза Фиола. — Това ли е вашата тайна?