Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Удобствата са без значение за мен. Смяташ ли, че лейди Констанс би се засегнала, ако я помоля да ми го преотстъпи за няколко дни?
— Смятам, че нейна светлост ще приеме молбата ви спокойно, сър. Тя е привикнала към… Не й е за пръв път да… Нека само спомена, сър, че миналото лято при нас отседна джентълмен от литературните среди, който изрази желание да взема слънчеви бани в градината всяка сутрин преди закуска. В разсъблечен вид, сър. И освен че ми заръча да предупредя камериерките, милейди по никой начин не го възпрепятства в осъществяването на намеренията му. Тъй че…
— Тъй че е малко вероятно скромно искане като моето да й докара сърдечен пристъп? Превъзходно! Нямаш представа какво значи за мен да съзнавам, че скоро ще имам свое малко убежище, в което да мога да се оттегля и да вкусвам на воля самотата. Позволи ми за сетен път да подчертая, Бийч, че съм ти задължен за твоето разбиране и съвет по въпроса. Бях сигурен, че няма да ме подведеш.
— Няма защо, сър. Радвам се, че съм могъл да ви бъда полезен.
— А, и още нещо, Бийч…
— Да, сър?
— Предполагам, че скоро ще видиш Кутс, моя прислужник.
— Твърде скоро, сър, смея да се надявам.
— Тогава ще ми направиш ли услугата да го сръгаш с лакът в ребрата, ама яко…
— Сър! — изкряка Бийч, изкаран като с камшик от икономската си невъзмутимост. Той преглътна конвулсивно. Вече повече от година и половина, или по-точно от деня, в който лейди Констанс Кийбъл започна да замята въдицата си из тъмните подмоли на артистичния свят и да тропосва обитателите му върху пухкавите килими на замъка Бландингс, Бийч се бе нагледал на ексцентричност. Но допреди миг той бе хранил надеждата, че Смит ще донесе благодатна промяна в потока от превъртели литератори, които идваха и си отиваха през тези нелеки времена. И на ти сега! Смит от раз повеждаше класацията. Дори мъжът, гостувал през април, който настояваше да яде конфитюр с рибата си, бледнееше пред него.
— Да го сръгам в ребрата, сър? — произнесе немощно той.
— Сръгай го в ребрата — отвърна твърдо Смит. — И в същия момент му прошепни в ухото „Охо!“
Бийч облиза пресъхналите си устни.
— Охо, сър?
— Охо! И му кажи, че е от мен.
— Много добре, сър. Ще се погрижа да бъде уредено — рече Бийч. И с приглушен звук, който бе наполовина въздишка, наполовина предсмъртно хъркане, той повлече нозе към тапицираната със зелено сукно врата.
Десета глава
СЕНЗАЦИОННО ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ПОЕТИЧЕН РЕЦИТАЛ
1
Закуската бе приключила и целокупното население на замъка се беше пръснало да си гледа сутрешните дела. Едни пишеха писма, други пребиваваха в билярдната зала, някои се бяха упътили към конюшните или към игрището за голф, лейди Констанс наставляваше старшата прислужница, лорд Емсуърт тормозеше главния градинар Макалистър сред лехите, а по Тисовата алея умислено бродеше госпожица Пийви и ярки петънца слънчева светлина изпъстряха грациозния й стан.
Тя беше сама. Тъжна, но неоспорима истина е, че в този несъвършен свят Геният твърде често е обречен да крачи в самота — стига, разбира се, по-несъвършените му събратя да го зърнат овреме, та да се изпокрият. Нито един от табуна посетители, стекли се за Бала на графството, не проявяваше и най-малка охота да се домогва до обществото на госпожица Пийви.
Прискърбен факт. Като се изключи лекото предразположение към непочтеност, каращо я да краде всичко, мярнало й се пред очите, стига то да не е заковано за мястото си, Ейлийн Пийви бе възхитителна натура и колкото и странно да бе, именно благородната страна на тази натура отблъскваше коравосърдечните й ближни. За онази госпожица Пийви, която си присвояваше чужди вещи, те дори и не подозираха. Жената, от която бягаха като дявол от тамян, беше госпожица Пийви поетесата. И трябва да споменем, че колкото и да му отпускаше края в присъствието на сродна душа като господин Едуард Кутс, тя си беше съвсем истинска поетеса. Онези шест сборника под нейно име в каталога на Британския музей бяха плод на собственото й перо до последната буква, и макар да й се беше наложило да плати от джоба си за появата на първия, то останалите пет видяха бял свят изцяло на страх и риск на нейния издател и дори донесоха малка печалба.
Впрочем госпожица Пийви съвсем не оплакваше самотата си, тъй като се нуждаеше от уединен размисъл. Въпросът, ангажирал съзнанието й, беше къде, по дяволите, се е дянал господин Едуард Кутс. Два дни бяха изминали, откакто я бе изоставил, за да се срещне със Смит и под дулото на пистолета да го принуди да го вкара в замъка, и оттогава от него нямаше ни вест, ни кост. Госпожица Пийви направо не знаеше какво да мисли.