Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
Дотук бяха стигнали размислите на Смит, когато нечий рязък глас ги прекъсна ненадейно:
— Хей!
Само един човек сред познатите на Смит имаше навика да пристъпва към общуване по горния начин. Ето защо за него не бе изненада да установи наличието на застаналия до лакътя му Кутс.
— Хей!
— Другарю Кутс — рече Смит с лек оттенък на строгост. — Чух ви още от първия път. И дължа да отбележа, че навикът да изниквате откъдето не ви сеят и да викате по хората е привичка, от която трябва да се освободите. От един камериер се очаква да идва само когато му позвънят. Поне аз мисля така. Трябва да призная, че до момента не съм имал камериер.
— Нямаше и да имаш, ако зависеше от мен — отвърна господин Кутс.
Смит повдигна вежди.
— Защо е тази язвителност? — запита огорчено. — Нима не ви допада да сте камериер?
— Никак.
— Вие ме разтърсвате из основи. Лично аз бих очаквал да запеете ликуващо из къщата. Давате ли си сметка, че особеностите на новото ви положение ви поставят в непрестанна, и то плътна близост с другаря Бийч, чието общество трудно би могло да бъде надминато по своето очарование?
— Дъртият му пуяк! — рече ядно господин Кутс. — Ако има нещо, което да ми лази по нервите, това е човек, който непрестанно говори за проклетия си стомах.
— Не ви разбрах?
— Онзи Бийч — поясни господин Кутс — има някакви проблеми с лигавицата на стомаха си и ако не бях успял да му се изплъзна, щях да слушам за нея и досега.
— Щом не смогвате да намерите удоволствие и разтуха в едни сведения от първа ръка за състоянието на стомаха на другаря Бийч, значи наистина не може да ви се угоди. Да разбирам ли тогава, че сте нарушили мечтателния ми покой само за да търсите от мен съчувствие?
Господин Кутс впи в него изпепеляващ взор.
— Дойдох да ти кажа, мой човек, че сигурно се мислиш за адски печен.
— Твърде мило от ваша страна — трогна се Смит. — Чудесен комплимент, който, уверявам ви, ще съхраня в сърцето си.
— Много тънко ми измъкна пищова, а?
— Щом вие го казвате, да.
— А сега сигурно си мислиш също, че ще успееш да се вредиш преди мен и да гепиш огърлицата? Ще има да вземаш. Няма да я бъде тая, някакъв вчерашен тарикат да ме остави с пръст в устата.
— Струва ми се — рече Смит уязвен, — че долавям в тона ви известна враждебност. Положително бихме могли да сме съперници и без този дух на неприязън. Моето отношение към вас е на най-добронамерена търпимост.
— Дори да я задигнеш, къде си мислиш, че ще я скриеш? А на нея ще й трябва яко криене, вярвай ми. Слушай к’во, мой човек. Аз съм ти прислужник, нали така? Значи мога ли да ти влизам в стаята и да разтребвам когато ми скимне. Помни ми думата, Бил…
— Вие упорствате в заблудата, че моето име е Уилям…
— Помни ми думата, Бил, че ако тая огърлица някога изчезне, и при това не съм я изчезнал аз, такова разтребване ще падне, че свят ще ти си завие. Ще ти изтърбуша стаята, ще я обърна надолу с главата и накрая ще я мина със ситен гребен. Ясно ли е?
И като прекоси стремително фоайето, Едуард Кутс изчезна злокобно от хоризонта. Тепърва му предстоеше да размишлява на хладен ум и да осъзнае, че в желанието си да свие сърмите, както той би се изразил, на своя противник, бе постъпил прибързано, поставяйки го нащрек. Ала засега единствено го вълнуваше, че със сбитото си описание на картинката е успял да натрие самодоволната мутра на Смит. Ласкаеше го мисълта, че е вселил смут и паника в неговата душа.
И това, строго погледнато, си беше така. Докоснатата от него страна на проблема не бе хрумвала досега на Смит и настанявайки се по-удобно в креслото, той установи, че има за какво да се озадачава. Естествено, беше предвидил, че сполучи ли да открадне огърлицата, ще трябва да я смотае някъде, докато нещата се поуталожат, но едва сега се сблъскваше с трудността да й намери подходящо скривалище извън пределите на спалнята си. Следвайки препоръката на Кутс да си поблъска главата, Смит се занимава с това в продължение на десетина минути, в края на който период усилията му се увенчаха с успех. Той се изправи от креслото си и натисна звънеца.
— А, Бийч — рече непринудено, когато тапицираната със зелено сукно врата се отвори. — Трябва да ти се извиня, задето те тревожа пак. Това звънене май започна да ми става навик.
— Бъдете спокоен, сър — отвърна бащински икономът. — Но ако звънецът е бил предназначен за вашия личен прислужник, боя се, че за момента той не е на разположение. Преди десетина минути се раздели с мен донякъде внезапно. Не подозирах, че ще се нуждаете от услугите му преди гонга за вечерния тоалет, в противен случай щях да го задържа.