Любов по време на холера

Не би го познала, защото нито една негова черта не се покриваше с образа, който си бе изградила чрез Фермина Даса. На пръв поглед й се стори невероятно, дето братовчедка й едва не полудя заради този почти невидим чиновник, с вид на пребито куче, с облекло на равин, изпаднал в немилост, и с тържествени обноски, които не можеха да развълнуват ничие сърце. Но много скоро се отрече от първото си впечатление, защото Флорентино Ариса безусловно се предостави на услугите й, без да знае коя е — и никога не узна. Нямаше човек, който да я разбере по-добре от него, затова той не й поиска нито документ за самоличност, нито адреса. Разреши нещата много просто: тя ще минава всяка сряда следобед през телеграфната станция, а той ще й предава на ръка отговорите — и толкова. От друга страна, като прочете телеграмата, която Илдебранда бе написала, той я попита дали би приела един съвет и тя се съгласи. Флорентино Ариса първо нанесе няколко поправки между редовете, задраска ги, отново ги написа, не му стигна мястото, накрая скъса листа и написа изцяло една съвсем различна телеграма, която й се стори затрогваща. На излизане от пощата Илдебранда едва не плачеше.

— Той е грозен и тъжен — каза тя на Фермина Даса, — но е самата любов.

Илдебранда бе силно впечатлена от самотата на братовчедка си. „Заприличала си на някаква двадесетгодишна стара мома“ — каза й тя. — Свикнала да живее в многоброен, пръснат навсякъде род и в къщи, в които никой не знаеше точно колко души живеят и колко ще седнат на масата, Илдебранда не си представяше как момиче на нейната възраст може да се затвори в манастира на личния си живот. Така беше: от ставането в шест часа сутринта, докато загасеше вечер лампата в спалнята си, тя се отдаваше на губене на времето. Животът отвън й налагаше своето. Първо с песента на последните петли я събуждаше млекарят, захлопал по портата. След него потропваше продавачката на риба с кошница мятащи се барбуни върху постеля от водорасли, после наперените зарзаватчийки със зеленчуци от Мария ла Баха и плодове от Сан Хасинто. И продължаваха през целия ден да хлопат всякакви: просяци, момичета с томболи, сестри от благотворителни дружества, точиларят с пищялката си, изкупвачът на бутилки, изкупвачът на стари вещи, изкупвачът на стари вестници, фалшиви циганки, които увещаваха да врачуват на карти, на ръка, на кафе, на вода в паница. Денят на Гала Пласидия минаваше в отваряне и затваряне на портата, за да казва: „Не, елате друг път“ или да крещи вбесена от балкона: „Престанете да ни тормозите, дявол да го вземе, вече сме си купили всичко, каквото ни трябва.“ Тя бе заместила леля Есколастика така пламенно и умело, че Фермина Даса я бъркаше с нея чак в обичта си. Беше с робска нагласа. Останеше ли й миг свободно време, отиваше в помощната стая и се захващаше с бельото, изглаждаше го идеално и сгънато го подреждаше в шкафовете, наръсено с лавандулов цвят; гладеше и нареждаше не само току-що изпраното бельо, но и дрехите, които бяха загубили блясъка си от неизползуване. Със същата грижливост поддържаше редовно гардероба на Фермина Санчес, майката на Фермина, починала преди четиринадесет години. Обаче решенията взимаше Фермина Даса. Нареждаше какво ще се яде, какво ще се купува, какво има да се прави при всеки случай и така решаваше живота на една къща, в която всъщност нямаше нищо за решаване. Като измиеше клетките и сложеше храна на птиците и се погрижеше за цветята — нищо да не им липсва, Фермина оставаше без цел. Много пъти, откакто я изключиха от колежа, тя не се пробуждаше от следобедния си сън чак до другия ден. Уроците по рисуване бяха само един по-развлекателен начин да си губи времето.