Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Авиенда изгледа Нинив накриво и на Елейн й се дощя да я стисне за ръката. Тя като че ли смяташе, че трябва да защитава честта на почтисестра си; ако наистина станеха първосестри, Елейн май трябваше да се погрижи да я държи съврем настрана от Нинив, както и от Биргит.
— Важното е, че стана, Нинив — отвърна бързо тя. — Другото е без значение. — Нинив я изгледа тъпо и измърмори нещо как всички днес били решили да я дразнят, сякаш Елейн беше тази, която се заяждаше!
Биргит премина първа, — с готов лък — и се ухили безсрамно на Лан. Елейн долови нетърпението й, примесено със задоволство, може би от това, че този път води пред Лан — между Стражниците винаги съществуваше леко съперничество, — както и с нотка на тревога. Много лека. Елейн познаваше тази ливада много добре; недалече от нея Гарет Брин я беше учил да язди. На около пет мили оттук, отвъд обраслите с рехава гора хълмчета, се намираше едно от именията на майка й. Вече нейни — трябваше да свикне с това. Седемте семейства, които поддържаха къщата и прилежащите й земи, щяха да са единствените хора на половин ден езда наоколо.
Елейн беше избрала това имение, понеже беше толкова изолирано, че тя можеше да влезе в Кемлин преди изобщо някой да е разбрал, че е в Андор. Това можеше да се окаже много необходима предпазна мярка — в различни времена от историята на Андор съперници за Короната на розата бяха задържани като „гости“, докато се откажат от претенциите си. Майка й беше задържала двама такива претенденти, докато получи трона. С повече късмет можеше да изгради здрава основа, докато пристигне Егвийн с останалите.
Лан поведе Мандарб веднага след Биргит и Нинив се люшна напред, сякаш готова да хукне след черния боен кон, но веднага се овладя и изгледа кисело Елейн да не би да посмее да й каже нещо. Пръстите й заиграха свирепо с юздите и очите й с видимо усилие се мъчеха да се извърнат от сияещата рамка, зад която се озова Лан. Устните й се размърдаха. Елейн разбра, че си брои наум!
— Нинив — промълви тя, — наистина нямаме време за…
— Хайде, движение — подвикна им отзад Алайз и плесна подканящо с ръце. — Без бутане и блъскане, но повлекани няма да търпя! Мърдайте!
Главата на Нинив бясно се извърна и на лицето й се изписа болезнена нерешителност. Странно защо пипна широката си шапка със счупените сини пера, след което си свали ръката и изръмжа:
— Ах, дърта козешка… — Останалото не се чу под тропота на копитата на кобилата й през Прага. Елейн изсумтя. И Нинив имаше нахалството да се кара на хората заради техния език! Съжали обаче, че не можа да чуе останалото — първата част вече я знаеше.
Алайз продължи да ги подканя, макар че след първата й подкана едва ли имаше нужда от повече. Дори Ветроловките се разбързаха, хвърляйки притеснени погледи към небето. Дори Ренайле, която пърмореше нещо по адрес на Алайз, което Елейн си отбеляза в някакво кътче на паметта си. Въпреки че да наречеш някого „рибояда боклукчийка“ й се стори твърде умерено. Тя лично предполагаше, че Морският народ яде риба непрекъснато.
Самата Алайз остана почти в тила, само със Стражниците пред нея, сякаш за да подкара и товарните коне. Спря се само за да подаде на Елейн шапката й със зелените пера.
— Трябва да си пазиш това сладко личице от слънцето — каза й тя с усмивка. — Какво мило момиченце. Няма защо да се сбабичосваш преди да ти е дошло времето.
Авиенда, седнала на земята наблизо, се катурна по гръб и зарита с крака от смях.
— Мълчи, че ще я помоля и на теб да ти намери шапка. С много пера и големи фльонги — каза й с мил гласец Елейн, след което последва Родственичката. При което смехът на Авиенда секна моментално.
Леко нагънатата ливада беше широка и дълга почти една миля, обкръжена от хълмове, обрасли с дървета, които познаваше — дъб, бук и пиния, кожолист и борове. Малки сивкави балвани стърчаха тук-там сред гъстата кафява трева, изсъхнала почти като на юг.
Този път поне Нинив не почна да се озърта за Лан. Той и Биргит бездруго нямаше да са се отдалечили много, не и тук. Вместо това закрачи енергично между конете: нареждаше на хората да слизат със силен, заповеднически глас, гълчеше слугите с товарните коне, сопваше се на Родственичките без коне, че и последното дете може да измине пеш някакви си пет мили, разкрещя се на една крехка алтарска благородничка с вързоп в ръцете, голям почти колкото самата нея, че като е била толкова глупава да помъкне всичките си дрехи, сега ще си ги носи сама. Алайз беше насъбрала Ата-ан Миере и ги учеше как се яха кон. Най-чудното беще, че те като че ли наистина я слушаха. Нинив хвърли поглед към нея и като че ли остана доволна — но само докато Алайз не й се усмихна окуражително и не й махна с ръка да продължава да си върши работата.