Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Лицето на Калан побеля.
— Зед, Ричард е прав. Това е начинът на мислене на Рал, неговият почерк. Той обича да прави нещата неочаквано. Трябва да се махаме от тук на мига.
— По дяволите! Какъв стар глупак съм! Прави сте. Трябва да изчезваме, но не мога да тръгна без камъка си. — Той тръгна да заобикаля къщата.
— Зед, няма време!
Старецът вече тичаше нагоре по хълма с развени коси и роба, потъваше в тъмнината. Калан последва Ричард в къщата. Безделието беше притъпило сетивата им. Не можеше да повярва, че по такъв глупав начин беше подценил Рал. Грабна раницата си от ъгъла до огнището и се втурна в стаята си, като най-напред напипа зъба под ризата си. След като се увери, че е на сигурно място, се върна в другата стая с пелерината си в ръка. Наметна я около раменете на Калан и хвърли един бърз поглед наоколо да види дали няма още нещо, което да може да грабне набързо, но нямаше време за мислене, нищо не струваше колкото живота им, така че я хвана за ръката и тръгна към вратата. Навън, на тревата пред къщата, вече ги чакаше Зед, дишаше тежко.
— Какво стана с камъка? — попита Ричард. Нямаше как Зед да го повдигне, камо ли да го носи.
— В джоба ми е — усмихнато каза магьосникът. Ричард не можеше да отдели време, за да размишлява върху това. Котаракът изведнъж се появи и сякаш разбрал припряността на ситуацията, се заумилква в краката им. Зед го вдигна.
— Не мога да те оставя тук, Котарак. Наближава беда. — Зед повдигна капака на раницата на Ричард и го пъхна вътре.
Ричард стана неспокоен. Огледа се наоколо, взирайки се в тъмнината, търсеше нещо, което да не си е на мястото, нещо скрито. Не видя нищо, но почувства, че го наблюдават.
Калан забеляза погледа му.
— Какво има?
Макар да не виждаше скрития поглед, той го усещаше. Помисли си, че това е страхът.
— Всичко е наред. Да тръгваме.
Ричард ги поведе на юг през рядка гора, която познаваше толкова добре, че можеше да върви из нея и с вързани очи, към пътеката, по която смяташе да поемат. Движеха се бързо и без да говорят, с изключение на Зед, който от време на време промърморваше нещо под носа си за това какъв глупак е. След известно време Калан му каза да не бъде толкова строг към себе си. И тримата бяха измамени, така че всеки чувстваше жилото на вината, но бяха успели да избягат и единствено това имаше значение.
Пътеката беше лека, широка почти като път, така че тримата вървяха редом, Ричард в средата, от лявата му страна Зед, от дясната Калан. Котаракът подаде глава от раницата на Ричард и се огледа, докато вървяха. Този начин на придвижване му беше любим още от времето, когато беше малко котенце. Лунната светлина осветяваше добре пътя им. Ричард забеляза няколко хралупести бора, които се издигаха внушително в небето, но знаеше, че няма време за спиране. Трябваше да изчезват от тук. Нощта беше студена, но той се беше загрял от бързия ход. Калан се уви добре в пелерината.
След около половин час Зед ги спря. Посегна към робата си и извади шепа прах. Изсипа го зад себе си върху пътя, по който бяха дошли. От ръката му паднаха сребристи искри, които се стрелнаха назад в тъмното, осветявайки пътя. Чу се звън, след което искрите се изгубиха зад един завой.
Ричард отново тръгна по пътеката.
— Какво беше това?
— Просто малко магически прах. Ще покрие пътеката ни и Рал няма да знае откъде сме минали.
— Но все още разполага с облака, за да ни следи.
— Да, но облакът просто му показва района, където се намираме. Ако продължаваме да се движим, това няма да му е от голяма полза. Облакът помага само когато спреш.
Те продължиха на юг по пътеката, която се виеше между ароматни борове все по-нагоре сред хълмовете. Когато се изкачиха на едно възвишение, силен тътен ги накара да се обърнат рязко назад. Отвъд тъмното пространство на гората, някъде в далечината забелязаха огромен огнен стълб, врязващ се в небето. Червено-жълтите му пламъци се протягаха в тъмнината.
— Къщата ми. Мрачният Рал е там — усмихна се Зед. — Май е ядосан.
Калан го докосна по рамото.
— Съжалявам, Зед.