Първото правило на магьосника

Калан подаде Котарак на Лий и я хвана за другата ръка.

— Надявам се Котарак да не те притеснява. Той настоява да спи при теб на леглото.

— О, не — каза Лий сериозно, — ще бъде чудесно.

На излизане Ема деликатно затвори вратата след тях.

Чейс отпи глътка чай.

— Е?

— Ами ти знаеш за заговора, за който говореше брат ми, нали? Положението е по-лошо, отколкото той може да си представи.

— Така ли — неопределено каза Чейс.

Ричард измъкна Меча на истината от ножницата и го постави между тях на масата. Гладкото му острие проблясваше. Чейс се наведе и опря лакти на масата, повдигайки меча с върха на пръстите си. Остави го да се плъзне в дланите му, разглеждайки го внимателно, прокара пръсти по надписа „Истина“ върху дръжката и ги плъзна към предпазителите от двете страни на острието, проверявайки остротата на ръба. Не показа нищо повече от спокойно любопитство.

— Не е необичайно един меч да бъде наименован, но обикновено името се изписва върху острието. Никога не съм виждал име, изписано върху дръжката.

Чейс изчакваше някой да каже нещо съществено.

— Чейс, ти си виждал и преди този меч — опита се да го накара да си признае Ричард. — Знаеш какво представлява.

— Знам. Но никога не съм го виждал толкова отблизо. — Очите му се плъзнаха нагоре напрегнати и мрачни. — Въпросът е в това, Ричард, какво правиш с него.

Ричард същия го погледна напрегнато.

— Беше ми поверен от велик и благороден магьосник.

Челото на Чейс се сбърчи още по-мрачно. Той погледна Зед.

— Ти какво участие имаш в тая работа, Зед?

Зед се наведе напред, на тънките му устни се изписа лека усмивка.

— Аз съм онзи, който му го даде.

Чейс се изправи на стола си и бавно поклати глава.

— Слава на духовете — прошепна той. — Истинският Търсач. Най-после.

— Не разполагаме с много време — каза Ричард. — Трябва да науча някои неща за границата.

Докато се изправяше, Чейс въздъхна дълбоко и се приближи до огнището. Опря ръка на камината и се загледа в пламъците. Двамата чакаха, докато големият мъж ровичкаше из грубата дървена рамка на камината, като че се опитва да изрови необходимите му думи.

— Ричард, знаеш ли в какво се състои работата ми?

Ричард сви рамене.

— Да държиш хората настрани от границата, за тяхно добро.

Чейс поклати глава.

— Знаеш ли как да се спасиш от вълци?

— Като ги застрелям, предполагам.

Граничният надзирател отново поклати глава.

— Така може и да унищожиш няколко, но ще се родят нови и в края на краищата броят им пак ще остане същият. Ако наистина искаш да го намалиш, трябва да преследваш храната им. Така да се каже, да залагаш капани на зайките. По-лесно е. Щом има по-малко храна, по-малко поколение ще им се роди. Това ми е работата. Да ловя зайки.

Ричард почувства как през тялото му преминава тръпка на страх.

— Повечето хора не разбират границата, нито нашата работа. Мислят си, че защитаваме някакъв глупав закон. Мнозина се страхуват от границата, предимно по-старите. Много други пък си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и идват тук, горе, да бракониерстват. Те не се страхуват от границата, така че ги караме да изпитват страх от граничните надзиратели. Ние за тях сме нещо реално и затова се стремим да поддържаме тая представа. Това едва ли им харесва, но понеже се страхуват от нас, стоят настрана. За друга малка част границата е игра, с която си пробват силите. Не очакваме да ги изловим всичките; всъщност те не ни интересуват особено. Това, което правим, е да изплашим достатъчно на брой и за вълците по границата да не останат необходимите за укрепване силите зайци.