Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Не стана ясно дали нейното послание достигна до съзнанието на кобилата или не, но тя наистина проумя от действията на Айла, че от нея се очаква нещо специално, когато жената помогна на младежа да я яхне. Уини го прие като човек, когото познава и на когото се доверява. Дългите му крака висяха от двете и страни и не подаваха никакви направляващи сигнали.
— Хвани се за гривата и — каза му Айла. — Когато искаш да потеглите, наведи се малко напред. Когато искаш да върви по-бавно или да спре, надигни се и си изправи гърба.
— Да не искаш да кажеш, че няма да яздиш с мен? — попита Дануг с нотка на уплаха в треперещия си глас.
— Аз не трябва на теб — отговори тя и плесна Уини по хълбока.
Уини се понесе изненадващо бързо. Дануг рязко се наклони назад, но се хвана за гривата и за да се изтегли напред, уви ръце около врата и и уплашен до смърт се вкопчи в кобилата. Но когато Айла яздеше наведена напред, за Уини това бе сигнал да препуска по-бързо. Яката кобила от студените равнини се втурна надолу по наводнената площ, която вече бе опознала доста добре, прескачайки пънове и храсти, заобикаляйки оголени и назъбени скали и случайни дървета.
Отначало Дануг така се вцепени, че замижа вкопчен здраво в кобилата. Но след като се убеди, че не се е изтърсил, и започна да усеща уверената сила на пулсиращите мускули на препускащата кобила, той пооткрехна мъничко клепачите си. Сърцето му тупаше от вълнение докато гледаше как в скоростен бяг покрай него прелитат дървета и храсти, а под него бяга размитото петно на земята. Без да изпуска гривата, той вдигна глава и се огледа.
Не можеше да повярва, че е отишъл толкова далеч. Големите зъбери, ограничаващи потока, бяха точно пред него! Смътно дочу остро изсвирване зад гърба си и веднага забеляза промяна в темпото на коня. Уини прелетя през отвора между зъберите, намали малко хода си, направи широк кръг и се понесе обратно. Дануг все още се държеше здраво за гривата и, но вече не бе толкова изплашен. Искаше да види накъде отиват и затова малко се поизправи, което Уини прие като сигнал да намали темпото.
Когато конят приближи, широката усмивка върху лицето на Дануг, напомни на Айла за доволния от себе си Талут. Тя виждаше вече мъжа в момчето. Уини намали ход и спря. Айла я заведе до камъка, за да може Дануг да слезе. Той бе толкова възторжен, че почти бе загубил дар слово, но усмивката не слизаше от устните му. Никога не беше подозирал какво е да яздиш препускащ кон — дори въображението му не го побираше — преживяването бе надминало и най-смелите му очаквания. Беше незабравимо.
Ухиленото му лице караше Айла да се усмихва всеки път, когато го погледнеше. Тя завърза прътите за хамута на кобилата. Когато се върнаха в лагера, младежът продължаваше да се усмихва.
— Какво става с теб? — попита Лати. — Защо се хилиш така?
— Яздих коня — отвърна Дануг.
Лати кимна и се усмихна.
Хората бяха прибрали почти всичко, което можеше да се вземе от лова, и плячката беше привързана за специални дъски или увита в кожи, готова да увисне като на люлка върху здравите пръти, носени от по двама души. По земята все още се въргаляха няколко вързопа и рула от кожи, но на Айла и се видя, че не са кой знае колко много. Както при лова и касапската обработка на животните, задружните усилия позволяваха в зимния лагер да бъдат отнесени повече продукти.
Няколко души бяха забелязали, че Айла не си приготвя товар, и се питаха къде ли е отишла, но когато Джондалар я видя да се връща с Уини, влачеща двата пръта, той разбра какво е намислила. Тя промени положението на прътите, така че дебелите им краища да се кръстосват точно над плетените панери на плешките на коня и ги завърза за хамута. Тънките им краища висяха свободно зад кобилата и опираха земята под ъгъл. Върху двата пръта тя прикрепи платформа, направена саморъчно от покривало за шатра, като използваше клони за крепеж. Хората се спряха и взеха да я наблюдават, но разбраха предназначението на съоръжението едва когато Айла започна да прехвърля тежкото бизонско месо върху него. Освен това тя напълни кошовете и сложи последния къс на дъска, която щеше да носи сама. Когато свърши, за голяма изненада на всички, купчината беше изчезнала.