Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Можем и вероятно би трябвало да го направим, Лати. Това е добра идея — отговори Тюли като приготвяше един товар за себе си. Той беше толкова голям, че Айла се зачуди как ще може да го носи дори тя, колкото и да е силна. — Но може да не се върнем да го приберем до пролетта, ако времето не позволи. Ако е по-близо до бивака, ще е по-добре. Край него не се навъртат много животни и ще можем да го държим под око, но ако е на открито и се появи, да кажем, пещерен лъв или дори прегладнял лакомец, на който определено му се хапва месо, то той ще намери начин да се добере до него.
— А не може ли да залеем купчината камъни с вода, така че тя да замръзне и то да се втвърди на ледена буца? Това ще попречи на животните да докопат месото. Трудно е да проникнеш в замръзнала грамада камъни дори с лопати и гребла — каза Диджи.
— Да, наистина това ще попречи на животните, но как да го предпазим от слънцето, Диджи? — попита Торнек. — Не можем да сме сигурни, че месото ще се запази студено. Все още сме в самото начало на сезона.
Айла слушаше и гледаше как постепенно се стопява купчината разфасовано бизонско меса, като всеки взима толкова, колкото може да носи. Тя не бе свикнала на излишества, на това, да има толкова много, че всеки да може да подбере и вземе само най-доброто. Когато живееше с Клана, винаги имаше храна в изобилие. В повече бяха и кожите за облекло, завивки и за други цели, но много малко се изхвърляше. Не знаеше какво количество ще бъде изоставено сега, но толкова много беше вече отишло в купчината отпадъци, че и беше неприятно да оставя там още, а беше очевидно, че и на другите не им се ще да се разделят с богатия улов.
Айла видя как Дануг взе брадвата на Тюли и като я развъртя със същата лекота, с която жената боравеше с нея, разцепи едно дебело дърво на две и хвърли цепениците в последния горящ огън. Отиде при него.
— Дануг — тихо каза тя. — Би ли ми помогнал?
— Ъ-ъ… А? …Да — запелтечи той свенливо и усети, че се изчерви. Гласът и беше толкова тих и напевен, необичайният и акцент — така екзотичен. Тя го беше изненадала, не беше я видял да приближава и близостта до красивата жена пораждаше у него необяснимо объркване.
— Трябват ми… два пръта — каза Айла, показвайки два пръста. — Млади дръвчета надолу по реката. Ти отрежеш за мен?
— А… разбира се. Ще ти отсека две дръвчета. Докато вървяха към завоя на малката река, Дануг се поотпусна, но продължаваше да хвърля погледи към русата коса на жената, която вървеше до него само половин крачка напред. Тя избра две млади елши, почти еднакво дебели, и след като Дануг ги отсече, му показа как да ги окастри и да отреже върховете, така че да се изравнят на дължина. Свенливостта вече не сковаваше едрия момък.
— Какво ще ги правиш? — попита Дануг.
— Ще ти покажа — отговори тя и със силно повелително изсвирване повика Уини.
Кобилата се втурна към нея. Айла и беше поставила юздата и дисагите предварително, та да е готова за пътуването. На Дануг му се стори странно, че конят е завит с кожено покривало и от двете му страни висят кошници, привързани с каишки, но забеляза, че това нито пречи на животното, нито забавя движенията му.
— Как го правиш този номер? — попита Дануг.
— Кой номер?
— Да идва при теб щом свирнеш.
Айла сбърчи чело и се замисли.
— Не мога точно да ти кажа, Дануг. Преди да се появи Бебчо бях сама в долина с Уини. Тя е единствен мой приятел. Тя пораства при мен и ние… се опознаваме една друга.
— Вярно ли е, че разбира като и говориш?
— Ние опознаваме една друга, Дануг. Уини не говори както ти говори. Аз уча…нейни знаци…нейни сигнали. Тя учи мои.
— Искаш да кажеш като знаците на Ридаг?
— Донякъде. Животни, хора, всички подават сигнали, дори ти, Дануг. Ти казваш думи, сигнали казват повече. Ти говориш, когато не знаеш, че говориш.
Дануг се намръщи. Обратът в разговора не му допадаше съвсем.
— Нищо не разбирам — каза той извърнал поглед настрани.
— Сега ние говорим — продължи мисълта си Айла. — Думи не казват, но сигнали казват… ти искаш яздиш кон. Така ли е?
— Е,… ъ-ъ,… да. Бих желал.
— Тогава… ти яздиш кон.
— Ама наистина ли ми даваш? Наистина ли може да го пояздя? Като Лати и Друез?
Айла се усмихна.
— Ела тук. Трябва голям камък, за да помогне да се качиш на кон за пръв път.
Айла потупа нежно и успокоително Уини като и говореше на необикновения език, който така непринудено бяха постигнали помежду си — комбинация от знаци на Клана и думи, безсмислени звуци, които беше измислила за сина си и наситила със смисъл, както и животински звуци, които имитираше идеално. Тя предаде на Уини, че Дануг иска да я поязди, така че кобилата да се постарае това да е вълнуващо, но не опасно. Младежът беше научил някои от знаците на Клана, на които Айла обучаваше Ридаг и обитателите на бивака и остана изненадан, че успя да разбере смисъла на някои от жестовете, чрез които тя общуваше с коня, но това още повече го порази. Та тя наистина разговаряше с коня, но подобно на Мамут, когато викаше Духове, тя използваше мистичен, могъщ, таен език.