Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Моран не е луд като вас, Морис, и аз не съм изпадала в положение да го поучавам как да се държи в дома на един от приятелите си.
— Бас хващам — усмихна се иронично Морис, — обзалагам се, че днес Моран няма да отсъства от трапезата. Ето какво трябва да ми противопоставяте, Женевиев, ако искате да ме накарате да не ви обичам повече. Докато Моран се намира край вас, в непосредствена близост, няма да ви обичам или поне няма да признавам в душата си, че ви обичам!
— А пък аз — извика Женевиев и от отчаяние заради подозрението по неин адрес стисна силно ръката на момъка, — аз ви се заклевам, чувате ли, заклевам ви се, че Моран никога не е имал, нито пък ще има нещо общо с мен! Кълна ви се за това в честта си, заклевам ви се в душата на майка си!…
— Уви, колко бих искал това да е истина, колко бих искал…
— Повярвайте ми и недейте да се държите наистина като луд човек! — рече Женевиев с усмивка, която всеки нормален човек би взел за признание. — Вярвайте ми! Всъщност бихте ли искали да узнаете нещо повече? Ще ви кажа: Моран обича една жена, в сравнение с която всички останали жени на този свят не представляват нищо, а в числото на тези жени е и самата Женевиев.
— Коя ли ще е тази жена? — усмихна се горчиво Морис.
— Кажете ми, жената, която един мъж обича, не е ли най-красивата в целия свят? — попита го усмихната Женевиев.
— Ако не ме обичате, Женевиев… — започна Морис. Тя с нетърпение очакваше края на фразата.
— Ако не ме обичате, Женевиев — продължи Морис, — можете ли да ми се закълнете, че не обичате друг? Можете ли да ми се закълнете, че няма да обикнете никого другиго?…
— За това се заклевам от все сърце — каза тя, силно зарадвана, че отговорът й бе в пълен синхрон със собствената й съвест.
Морис хвана ръцете й, които тя бе вдигнала към небето, и ги обсипа с горещи целувки.
— Като е тъй — рече той, — отсега нататък ще бъда добър, отстъпчив, доверчив. Отсега нататък ще бъда великодушен. Ще ви се усмихвам, ще бъда щастлив…
— И няма да искате нищо повече?
— Ще се опитам.
— Сега — рече Женевиев — аз мисля, че е напълно безсмислено вашият кон да стои вън пред вратата. Нека ви почакат малко във вашата секция…
— О, Женевиев — възкликна Морис, — заради вас ще накарам да ме чака целият свят!
Отвън се дочуха стъпки. Те тайно си стиснаха ръцете.
Влезе Моран и съобщи, че трапезата е готова. Чакаха само тях.
Моран също се бе издокарал за хубавия празничен ден.
XVIII
Така, както се беше облякъл, Моран предизвика силно любопитство у Морис.
И най-изтънченото конте не би могло да открие недостатъци в гънките на ботушите му, във вратовръзката, в чистотата на белите дрехи и всичко останало.
Но косата и очите му бяха все същите — косата му бе дълга и рошава, очите — тъжни под възседналите носа му очила с дебели стъкла.
Клетвата на Женевиев така беше успокоила Морис, че той наблюдаваше внимателно Моран.
„Дявол ме взел — каза си Морис, когато се приближи да поздрави Моран, — дявол ме взел, ако отсега нататък ти завидя на каквото и да е, чудесни гражданино Моран! Слагай си всеки ден ако щеш декадна празнична дреха, пък ако ще тя да е дори златна. Заклевам ти се, че отсега нататък няма да погледна нищо друго в теб освен косата и очилата ти. Никога, никога, никога няма да те обвиня вече, че си влюбен в Женевиев. Никога!“
Всеки може да си представи колко по-откровено и по-дружески от друг път Морис стисна ръката на Моран.
Противно на всеки друг път на трапезата бяха само тримата: Морис, Женевиев и Моран.
Седнаха. Морис поглеждаше Женевиев. Тя седеше между него и прозореца. Черната й коса меко проблясваше като гарваново крило, лицето й сякаш сияеше, очите й бяха влажни.
Под масата Морис срещна с крака си нозете на Женевиев. При първото докосване той потърси лицето й, то пламна, сетне пребледня. Но кракът й си остана все тъй спокоен под масата, сгушен между нозете на Морис.
Заедно с празничните си дрехи Моран като че ли се беше сдобил с някаква нова, декадна духовитост, бляскава духовитост, каквато Морис рядко беше долавял у него.
Моран произнасяше шегите си, без да трепне. Всъщност онова, което съставляваше цялата сила на неговото чувство за хумор, което му придаваше странна очарователност, бе именно това, че той боравеше с него съвършено хладнокръвно. А този търговец, който бе пропътувал целия свят покрай своите кожи, химикът с червени от боите ръце познаваше Египет не по-зле от Херодот, Африка — както знаеше двора пред къщата, както будоарите — първият моден младеж.
— Виж ти каква била работата — рече Морис. — Гражданино Моран, та вие сте били много начетен човек, дявол го взел!