Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна момчето. Беше един откровен, неемоционален отговор — като отговаряне с да или не на въпрос от викторина.
— Радостен от положената фактологическа основа, Ричард продължи с подробностите, дори стана словоохотлив. Заговори за бъдещия си апартамент в другата част на града, за това, че ще идва да ги вижда по всяко време, за подготовката около ваканцията на децата, за новите предимства за самите деца — допълнителното разнообразие през лятото, наличието на още един нов дом. Дики слушаше, попивайки всяка дума.
— Другите знаят ли?
— Да.
— Как го приеха?
— Момичетата — твърде спокойно. Джон се разстрои — развика се, изяде една цигара, направи на салата салфетката си и накрая ни призна колко противно му е сегашното училище.
Брат му тихичко се разсмя.
— Сериозно?
— Да. Темата за училището бе много по-разстройваща за него, отколкото тази за мама и мен. Изглежда сега се чувства много по-добре, след като избухна.
— Сериозно? — Повторението бе първият белег, че той бе зашеметен.
— Да. Дики, искам да ти кажа нещо. Този последен час, докато чаках да пристигне влака ти, може би бе най-тежкият в живота ми. Мразя всичко това, което става. Мразя го. Моят баща би умрял, преди да се реши да ми стори подобно нещо. — Почувства се много по-леко, след като изрече казаното. Бе прехвърлил планината на раменете на момчето. След малко пристигнаха у дома. Движейки се бързо като сянка, Дики се измъкна от колата и влезе в светещата кухня. Ричард подвикна след него: — Искаш ли чаша мляко или нещо друго?
— Не, благодаря.
— Не искаш ли да се обадим в работата ти и да кажем, че не ти е добре и че няма да ходиш утре?
— Не, всичко е наред. — Отговорът бе тих, казан от вратата на неговата стая. Ричард се заслуша, очаквайки да чуе затръшването на затворена врата. Вратата се затвори нормално, тихо. Звукът бе отвратителен.
Джоан бе дълбоко потънала в сън. Събуди се с усилие.
— Казах му — трябваше да повтори Ричард, за да бъде чут.
— Той как реагира?
— Нищо особено. Не би ли могла да отидеш и да му пожелаеш лека нощ? Моля те!
Тя излезе от тяхната стая без да си слага халат. Ричард бавно се преоблече в пижамата си и слезе долу в хола. Дики вече бе в леглото, Джоан седеше до него, а от часовника-радио до главата му се стелеше тиха музика. Когато тя се изправи, някаква необяснима светлина — от луната? — очерта тялото й през прозиращата нощница. Ричард седна на затопленото място, вдълбано от нейното тяло върху тясното легло на момчето, и го попита:
— Искаш ли да оставя радиото ти да свири?
— То винаги си свири.
— Не ти ли пречи да заспиш? На мен би ми пречило.
— Не.
— Спи ли ти се?
— Да.
— Добре. Сигурен ли си, Че искаш да отидеш на работа утре сутринта? Тая нощ бе особена за теб.
— Да, искам.
Тази зима, далече от дома, в нивото училище, за първи път в живота си той бе открил, че човек може да не си доспива и да продължава да живее. Като дете спеше неподвижно, обилно потящ се, което непрекъснато бе притеснявало бавачките му. В юношеството си той често бе първото от децата, което отиваше да си легне. Дори сега му се случваше да се размекне по средата на телевизионен филм и да се унесе в дрямка, изпружил космати, кафяви крака.
— Добре. Моето мило момче. Дики, слушай. Обичам те толкова силно, че никога досега не съм подозирал колко дълбоко е било чувството у мен. Без значение какво ще излезе от всичко това, аз винаги ще бъда с теб. Наистина.
Ричард се приведе да целуне обърнатото настрана лице, но синът му — сух и жилав, рязко извърна глава към него и с навлажнени бузи го прегърна и целуна по устните — страстно като жена. В ухото на баща си той изхленчи една-единствена дума, съдбовна и интелигентна:
— Защо?
Защо. Прозвуча като свистене на вятър в пукнатина, като забиване на нож, като прозорец, отворен със замах към празнотата. Бялото лице бе изчезнало — тъмнината нямаше физиономия. Ричард бе забравил защо.
15. Жестове
Бе му го казала със сдържан жест, който не я бе виждал да ползва никога до сега.
Джоан му се бе обадила от гарата, „обядвайки с любовника си“, предположи Ричард, докато самият той бе останал да пази децата през това време. Дики, големият му син, който вече можеше да кара, бе взел колата на баща си. „Волво“-то на Джоан, което се наложи да ползва, бе ново и в продължение на няколко минути Ричард не можа да превключи на първа. Докато стигне до центъра на града, тя вече бе минала по главната улица и го чакаше на хълма, до градинката. Бе септември — необичайно ясен, потънал сред листа и окъпан в топли слънчеви лъчи, но все пак леко пощипващ с кристалната си ведрина. Когато се видяха, дори от разстояние двамата се усмихнаха един на друг. Тя отвори вратата и се настани на седалката, преправяйки си предпазния колан, за да спре досадното жужене на алармата. Лицето й бе поруменяло от разходката, градските й дрехи приличаха на елегантен костюм, в ръка държеше един-два пакета — доказателство, че бе ходила на „пазар“. Ричард искаше да направи обратен завой на тясната улица и в дългия момент на колебание, докато пипнешком търсеше задната скорост, Джоан заговори.