Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Когато получих твоя портрет, с писмо ми беше съобщено, че това е едната от двойка картини, които баща ти подарил на съдията. Другата изобразявала сестра ти Лианор. И двата портрета бяха на дядо ти, но когато той почина, Лианор вероятно е получила своята, както аз получих твоята. От друга страна, стъпките тук са съвсем пресни и мъжът се е отправил целенасочено именно към тази маса.
— Ако е бил крадец, защо е взел портрета, след като тук има много по-ценни вещи?
Аштън се ухили.
— Не съм виждал картините, докато са висели тук, но ако Лианор поне малко е приличала на теб, разбирам защо някой е откраднал портрета й.
— Дръж се сериозно, Аштън!? Трябва да има някаква разумна причина, поради която някой е взел платното.
Той повдигна рамене.
— Не мога да си представя такава причина. Никой няма право да нахлува тук, още повече без наше разрешение. Според волята на дядо ти всичко в тази къща ти принадлежи и не бива да бъде размествано.
— Но защо не е променил завещанието си след мнимата ми смърт?
— Лианор и баща ти са се скарали със стария господин, преди да заминат, и предполагам, че от цялото семейство съм му останал само аз. Поне така се изрази, когато веднъж го посетих тук. Той беше вече на смъртно легло и настояваше аз да получа всичко, което е било предназначено за теб. — Аштън огледа замислено малкото помещение. — Просто не можех да се завърна тук, след като тебе те нямаше. Твърде много спомени населяваха тази къща.
— Въобще не си спомням да съм била някога тук и все пак… — Лиарин потрепери, когато внезапно почувства студени тръпки по гърба си. Изразът й показваше растящо притеснение. — Усещам нещо… — Тя сведе очи под въпросителния му поглед и продължи полугласно: — Сякаш къщата плаче… Чувствам нещо като вопъл или предупреждение…
— Ела, съкровище — настоя нежно Аштън и я дръпна към вратата. — Ще се върнем обратно в хотела. Защо трябва да продължаваме да стоим тук, след като това те плаши.
Лиарин се остави да я изведе навън, но спря до оградата и се загледа в голямата къща с нейния извит покрив и засенчени галерии, опасващи предната част. Тъмните, мътни прозорци под горната веранда сякаш отвърнаха тъжно на погледа й и като че я молеха да остане и да им вдъхне нов живот. Затворените капаци на долните прозорци бяха прашни и се нуждаеха от поправка. Цветната градина до къщата беше обрасла в сух клонак. Една дива лоза се бе покатерила почти до стряхата. Очите на Лиарин проследиха буйните й филизи. Стъклата на прозорците не показваха нищо, освен тъмна празнота. И все пак Лиарин можеше да се закълне, че бе уловила някакво движение. Тя смръщи чело и огледа другите прозорци, но и там не се виждаше нищо. Дали фантазията й й беше изиграла някакъв номер? Или пък беше приела отражението на някоя прелитаща птица за мръдване от другата страна на стъклото?
— За какво мислиш?
Лиарин поклати и глава отвърна със смях:
— Призраци! Наблюдавам къщата и тя оживява. — Тя хвана Аштън под ръка. — Дядо ми трябва наистина да е обичал това място. Още личи, че е вложил много любов и грижи в имота.
Аштън стисна крехката й ръка.
— Той би дал всичко, само ти да беше останала жива.
Тя въздъхна тъжно:
— Ужасно е, че сме я занемарили така.
— Бихме могли да я ремонтираме и да назначим слуги да се грижат за нея, така че винаги да имаме дом, когато идваме в Ню Орлиънс.
— Би било хубаво.
— Кой знае, може би по-късно някое от децата ни ще пожелае да живее тук.
Лиарин обви ръце около кръста му и се усмихна.
— Но първо трябва да забременея.
— Аз съм денонощно на ваше разположение, мадам — поклони се галантно Аштън.
— Трябва да си поговорим на спокойствие за това. Какво ще кажеш за леглото в хотела?
Очите му заблестяха.
— Тъкмо исках да ти предложа същото.
— Тогава да тръгваме — помоли тя със срамежлива усмивка. — Ти толкова често разказваше за лудориите ни в оная стая, че нямам търпение да я видя.
Аштън й помогна да се качи в каретата. Кочияшът събуди конете, които потеглиха веднага в тръс. Каретата се движеше ту на сянка, ту под ярка слънчева светлина. Лиарин примигваше, играта на светлини и сенките събуди у нея несвързани спомени за друго подобно пътуване. Беше седяла до един висок, облечен в тъмни дрехи мъж, който й галеше ръката… утешително? Тя наведе глава настрани и се помъчи да си спомни настроението на онзи момент. Бързото пътуване, изглежда, бе във връзка с нечия смърт, но не беше сигурна, защото чувството беше така бегло, както и образът на придружителя й. Силуетът му й беше странно познат, но нещо й подсказваше, че не се касае за Аштън. Фигурата бе малко по-набита… и не беше ли с мустаци? Виденията объркаха Лиарин и тя се опита да ги прогони. Нищо не трябваше да помрачава щастието й. Но онези далечни сцени бяха като призраци, които си играеха коварно с паметта й. Те минаваха като вихрушка в главата й — една фигура като сянка тук, там някакъв тих глас, но се съпротивляваха на всеки опит да бъдат извадени под ярката светлина на съзнанието.