Спомените на една гейша

По това време получих писмо от Иида Миуки. Племенницата на мъжа й щяла да се омъжи, затова ме канеха да отида в родното му село и да я облека и гримирам. И там заведох бебето си.

Младоженката беше дребно момиченце със стройна фигура. Това улесни работата ми. Всички бяха въодушевени от красивата булка. И оттам получих торба ориз и много омочи. Баба (вече на 75 години), която страдаше от ревматизъм и почти не можеше да се движи, мама, която имаше слабо сърце и при най-малкото напрежение получаваше задух, и шестмесечният ми син не можеха да спечелят нито стотинка — обличането и гримирането на булките беше единственият начин да храня четиричленното си семейство.

Както вече споменах, мъжът ми замина за Бирма още преди раждането на детето ни. Заплатата му като правителствен служител и добавките за семейството се изпращаха на домашния му адрес в Осака. През шестте години от раждането на детето до връщането на мъжа ми баща му не ни изпрати нито стотинка.

Макар че постоянно подчертаваше колко е позорно да има наследник на най-големия си син от една гейша, аз му писах два пъти с молба да ми изпраща поне заплатата на мъжа ми. Но след като не получих отговор, гордостта ми забрани да настоявам.

— Ако са забравили, значи са много небрежно семейство — смееше се баба. Трябваше да се грижа за сина си със собствени сили. Полагах големи усилия, защото се надявах, че при завръщането си мъжът ми ще ме похвали.

За щастие синът ми беше здраво дете и не се разболя нито веднъж. Аз също бях в добро здраве и помагах на селяните да садят ориза, да чистят плевелите, да жънат, изравях корени от репей (от тях добиваха масло, което отиваше за войската). Работата беше напълно нова за мен и аз я вършех с голям ентусиазъм. За съжаление семейството ми се състоеше от две немощни стари жени и едно бебе и всичко зависеше от мен.

Затова садях ориз и жънех пшеница, и все с бебето на гърба. Веднъж ми натежа и го оставих на сламеник в края на пътеката, където можеше да пълзи свободно. Когато случайно вдигнах глава, едва не изпищях от ужас — малкият беше нагазил в наводненото оризище и хълцаше жално, покрит от горе до долу с тиня. След тази случка не го оставих нито веднъж, макар че беше едричък и много ми тежеше.

Всъщност трябва да обясня как се стигна до евакуирането ни. Първата част на книгата завърши с връщането ни в Япония след пребиваването в лагера за интернирани в Хималаите.

След пристигането си се нанесохме в нашата къща в квартал Гинза. Старите съседи и бившите колежки ме посрещнаха с голяма радост. Междувременно Токио беше почти напълно опустял. По улиците на Гинза стояха жени, които шиеха защитни колани с хиляда бода30. Жените, родени в годината на Тигъра, имаха право да направят толкова бодове, колкото бяха годините им. Другите жени правеха само по един бод, защото е казано: „Когато Тигърът отиде на 1000 ри, той се връща на 1000 ри.“ Поверието е, че ако бодовете бъдат направени от жена Тигър, войникът няма да загине и непременно ще се върне. Ако някъде се бяха струпали жени, това непременно означаваше, че са открили жена, родена в годината на Тигъра.