Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Смейте се, смейте! — безцелно обикалял двора Фотко. — Ние на края ще се смеем.
— Ний пък сега. Закъснялото присмиване — по-празно и от никакво! — изчезнал от прозорчето си Бальо и се подал пак, с паница и лъжица. — Мммм, съдружници, каква по-вкусна гозба от лещата?
— Ами бобът? — подал се с паница и Лальо.
— Ами баклата? — облизал лъжица и Кальо. — Ммм, благина и вкуснотия несравнима!
— Съдружници, недейте толкоз сърба, че ще ги хване скомина тез наши посетители и съсипвачи!
И засърбали с все сила.
Бишо изскимтял, приклекнал умолително и гладно зинал към прозорчетата.
— А нам — няма ли да хвърлите поне по залък? — съжалил ги Стоедин.
— Отрова за вас, гиди просяци и съсипвачи! Пукнете!
— Ами аз? — подал се от колибката си и проплакал Мальо. — Както ми е гладно, ще пукна преди тях, бре, господари!…
— Ти ще потърпиш — строго мляснал Бальо. — Че да му опознаеш на занаята всичките страни.
Мальо запушил уши и се скрил да не ги гледа.
Фотко отишъл при Стоедин, опипал портичката и колебливо предложил:
— Побратиме, дали пък… ако й блъснеш един удар, един вълшебен удар… А?
Стоедин откачил вълшебния боздуган от пояса, плюл на длани, засилил се и треснал портичката в средата й. Но тя и този път не се отворила — само набъбнала в смола, смолата закипяла и се втвърдила, дървото станало и лъскаво, и яко като кост.
— По-лошо — угрижено се смръщил Стоедин.
А упътвачите разтревожено се спогледали и се закискали отново и с все сила:
— Въх, на хортуващото магарянце вече му тръгнаха лигите!… Ей, маскара, я го изяжте с кучето, докато не е изтекло цялото!
Стоедин извадил от пазвата на Бишо вълшебната кърпица и я разстлал насред двора. Бишо нетърпеливо излаял.
— Просяците ни молят да им хвърлим нещичко! — изчезнал от прозорчето си Кальо и пак се подал, като криел ръка. — Ъх, умилостивих се!
Замахнал надолу и върху кърпицата паднал корав, продънен цървул.
— Ха да ви е сладко!
— Е, да почваме, побратиме — усмихнал се Стоедин. — Рекоха ни хората и една харна дума. Де — първо на Бишето.
Фотко се изпъчил и извикал, сякаш ги зашлевил:
— Кърррпицей! Ммм-ъх, леле, я му дай на Бишето едно агнешко бутче печ-ченоооу! С ашикааа! Да има що да си глождеее! — Бутчето се появило, Бишо го захапал и отмъкнал към Мальовата колиба. — Боб-леща-бакла-леща-боб! — и отбутнал появилите се паници. — Това, да си спомняме що е било у лоши дни! Хааа, дай ми сега на мене пъррржоли три, от рибицата на прасе-годиначе! — Появили се. — Чифте наденички! — Появили се и те. — Побратиме, ще ти правя една забележка: защо ме не подсещаш за бъбречета на фурна, като знаеш колко ги харесвам?… Бъбречета на фурррнааа! Печена кокошкаааа! Баницаааа! — и като не се досещал за друго, отмъстително додал: — Още пет баници! — Кърпицата се отрупала с храна.
— Побратиме, а на тебе?
— Краешник, домат и парче сирене.
— Ние няма да жвакаме като свини! — тържествувал Фотко. — Нам ни не трябва да сърбаме и да мляскаме, ще си обядваме възпитаната. Рекоха ли ни „наздраве“? Благодарим.
И посегнал към наденичките. А Кальо изпуснал паницата си и тя се пръснала долу, на плочите.
— Мамят! — опулил се Лальо. — Нали са карагьозчии, туй ще да е някой мокус-препаратус!… Ха-хааа, яжте си препаратуса, че да ви доде ума! Нас не можете измами!
— Майсторииии! — гладно извил от колибата си Мальо. — Много на обратно им мирише измамата!
— Дали пък тез маскари не мамят, че ни мамят? — преглътнал лакома слюнка Бальо. Надвесил се и уподобил гласа на Фотко: — Кърпице, ха дай и танурче варена сланинчица!
На кърпата мигом се появила дървена паничка със сланина.
— Благодарим! — подиграл ги Фотко. — Ха вие заръчвайте, пък ние ще ядем, че да не губим време в приказки.
Упътвачите разменили отчаяни погледи. Кальо се окашлял и безочливо се ухилил:
— Чиляци-съдружници! Дет рекъл оня — дорде се не поскарат някои, не стават приятели! Я да се отсърдим ний на юнака, пък край него и на дружината му!… На, както забелязвам, хортуващото магарянце веки не ни се сърди!
Мальо се измъкнал от колибата и непреодолимо привлечен от уханието на ястията, страхливо се потътрал към кърпицата, но Бишо оголил зъби и изръмжал насреща му.
— Юначе, не ме давай на кучето! — примолил се Мальо. — Мамих ви, признавам! Ела ми хвърли лабутя, пък после ме нахрани, а?… Или, ха да се погодим тъй: аз ще ви обадя благата приказка, дет отваря хе оназ протка, пък вий ще ми отделите едно място — с вази да дойда, а че като слугувам, баре да не гладувам! А?