Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Мальо измъкнал от пазвата златица:
— Доволен съм, на, ето — истинска златица давам!
Пуснал я в пунгията, която висяла на втората преградка, Кальо я вдигнал, повикал го при себе си и благо се усмихнал:
— Ха притъкми и тук каквото ти се скъса от сърцето.
— Я! Още ли? А поради защо? — пак с все сила се учудил Мальо.
— Поради защото, да си платиш за благата приказка! — тържествено се изправил Кальо. — Понеже тя, протката, се отваря единствено и сато! При веселото изричане! На упоменатата блага приказка! Която можеш да научиш единствено и само, ако! Я изпечати! Ей тоз ми ти_ печат_!
Плюл в кръглото лице на печата и го размахал с две ръце.
— Давам си цялото богатство с пълна драгост! — измъкнал Мальо още две златици, но се престарал, подхвърлил ги на длан и те не звъннали. — На, не ми се свиди нищо за таквоз упътване, защото то е напълно и без сякаква фира!
Посегнал да ги даде, Кальо посегнал да ги вземе, замрели и зачакали… Но Стоедин дори не се помръднал.
— Господарю, туй не е било! — тихо изскимтял, та чак проплакал Мальо. — Тук вече трябваше да ме изблъскат, да ме стъпчат и да минат първи!…
Тогава Лальо се окашлял зло, вторачил се в пришълците, помислил що помислил и разперил ръце, сякаш чак сега ги забелязал:
— Я, гледай, а че ти не си бил самичък! То имало още за упътване! Ала щом не пристъпят да ги отметнем, сигур ще им е минал мерака за жива вода!
— Ах, колко съм щастлив! — подскочил Мальо и замахнал, та прегърнал себе си. — Саменичък ще си я вземна до капка, живата вода, и няма с никого да я поделям!
Но Стоедин и този път не се помръднал.
— Дали пък не са рекли „я, я да се върнем обратно там, в гората, намясто толкоз чак да се охарчваме…“ — проточил Лальо.
— А че и аз да съм на тях, и аз тъй ще си река — подловил Бальо. — Малцина ли се върнаха, та се на какъв ли не камък превърнаха?… А пък какво по-сгодно за чиляк от туй, да си се вкамени? Всички мераци и гайлета го напущат и си стърчиш най-спокойно, колкото ще.
— А че и колкото не ще, биля — додал и Кальо.
Но Стоедин и този път дори не се помръднал, не се помръднал и пак не се помръднал.
— Какво ли друго да опитаме? — безпомощно изхлипал Мальо.
— Какво друго ще опитваш бря! — гневно хлопнал тефтера Бальо, блъснал масичката си и станал. — Не ги ли виждате, на, празни са като продънени пунгии! — и тласнал Мальо. — Хай гони ги, че ще зациврят да ги упътваме на вересия!
— Ааааа, значи малкият е ваш? — най-сетне се усмихнал Стоедин. — Той мами — вие скубете?
Сега се вцепенили упътваните. Гарга Кина литнала от покрива, кръжала и гракала, сякаш нижела клетви. Пръв се опомнил Мальо и пъргаво се шмугнал зад господарите си.
— Аааа, гиди кожодери проклети! — гневно се отприщил Фотко. — Побратиме, фрасни им по един вълшебен удар, бре, какво ги гледаш!… Бише, дръж!
Преди Стоедин да успее да го спре, втурнал се и бясно разритал преградки, маси и табели, разтрошил ги, Бишо гръмко лаел и преследвал ту един, ту друг. Мальо грабнал голямата табела и се напъхал в колибката си, а упътваните се мятали из двора, бранели се с хартии и пищели:
— Помооощ! Чети табелата!… Громят!… Посягат!… Нападвачи!…
— Стой! — сгащил Кальо в ъгъла при стълбата му Фотко. — Дай благата приказка!
Но Кальо лапнал печата, извил шия, облещил се, посинял и го преглътнал. Блъснал, та съборил смаяния Фотко и сподирен от Бишо, изкатерил стълбата си и затръшнал вратата.
Бишо изплюл парче от панталона му, а в това време вече затръшнали вратите си и Лальо, и Бальо. Втурнал се към колибата и опитал да захапе Мальо, но отвътре го блъснала в носа голямата табела и затиснала отвора като врата.
— Е, какво направихме? — огледал разгромения двор Стоедин.
— Направихте! — изпъхтял от прозорчето си Лальо. — В морето — дупка с вода!
И злорадо се изкискал. Бальо и Кальо му пригласяли от своите прозорчета, смеели се, та се заливали.
Стоедин приближил към двете портички в задната ограда на двора, огледал ги — ни мандала, нито ключалки. Опипал онази, вехтата, раздрал й паяжините, натиснал, блъснал с рамо — но не се поддала. Опитал с другата — и там напразно.
— Ей, маскара, кат я отвориш — обади ни, че да се ядосаме! — подигравателно подвикнал Кальо.
— Поне я смазах, тая обирджийница! — разритал пак отломъците Фотко.
— Хе, я го пък говорящото магарянце — то си мисли, че ни е пъ̀рвен! Колко сме ний бити, а че и съсипвани — и що оттуй?
— А, ядец, свърши вашата! И вие вече няма да упътвате! Къде ви е печата, а?
— Магарешка му работа. Защо си се научило да хортуваш, кат не знаеш да мислиш?… Че аз, ако поискам, дузина ще измайсторя! Като съм го погълнал — да не съм лапнал и благата приказка? Колко е изричана тя, ей тука, от шашкъни като вази — вече наизуст я знаем, ха пукни!