Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Не се храниш достатъчно — каза Сомара и посегна да приглади косата му, но той си дръпна главата.
Инайла го изгледа.
— Ако не отбягваше толкова Авиенда, тя щеше да се грижи да се храниш.
— Привлича интереса й, а после бяга от нея — промърмори Сомара. — Трябва отново да я привлечеш. Защо не й предложиш да й умиеш косата?
— Не бива да бъде чак толкова настоятелен — каза твърдо Инайла. — Да й предложи да й измие косата ще е прекалено. Той не иска тя да си помисли, че е чак толкова напорист.
Сомара изсумтя.
— Тя изобщо няма да помисли, че е напорист, след като бяга от нея. Ти май си твърде срамежлив, Ранд ал-Тор.
— Трябва да ви е ясно, че никоя от вас двете не ми е майка, нали?
Двете облечени в кадин-сор жени се спогледаха объркано.
— Смяташ ли, че това е поредната влагоземска шега? — попита Инайла, а Сомара сви рамене.
— Не знам. Не ми изглежда весел. — Тя потупа Ранд по гърба. — Сигурна съм, че е добра шега, но трябва да ни я обясниш.
Ранд застрада мълчаливо, докато те го гледаха как яде. Буквално следяха всяка гребната лъжица. Положението съвсем не се подобри, когато двете излязоха с опразненото блюдо и ги замести Сюлин. Сюлин му излезе с някакъв тъп и съвсем неподходящ съвет как можел да привлече отново вниманието на Авиенда — нещо, което сред айилците една първосестра можеше да си позволи към първобрат.
— Пред нея трябва да се държиш много скромно — започна да го поучава белокосата Дева, — но не чак толкова скромно, че да те сметне за досаден. Помоли я да й изтъркаш гърба в потилнята, но срамежливичко, ще си сведеш очите надолу. Когато се съблечеш за лягане, потанцувай малко, все едно че си много щастлив, а после изведнъж, като забележиш, че тя е там, веднага се загърни с одеяло. Можеш ли да се изчервяваш?
Последва голямо и много мълчаливо страдане. Девите знаеха твърде много, но недостатъчно.
Когато се върнаха в Кемлин, много след залез слънце, Ранд се промъкна в покоите си бос, с ботуши в ръце, опипвайки пътя си към спалнята в тъмното. Дори и да не знаеше, че Авиенда те е там, завила се вече върху постелката си на пода до стената, щеше да усети присъствието й. Сега поне беше успял да изчака достатъчно, докато заспи. Опитал се беше да сложи край на всичко това, но Авиенда изобщо не му обръщаше внимание, а Девите продължаваха да му се смеят за неговата „срамежливост“ и „скромност“. Добри качества за самотен мъж, съгласяваха се те, стига да не се прекалява с тях.
Той се качи на леглото си с чувство на облекчение, че Авиенда вече е заспала — и с известно раздразнение, че не бе посмял дори лампа да си запали, за да се измие — и изведнъж тя се извърна на постелката. Беше стояла будна.
— Лек сън и се събуди бодър — каза му само.
Замислен що за идиотизъм е това да изпита такова внезапно доволство, че една жена, която се опитва да отбягва, му е пожелала лека нощ, той напъха възглавницата с гъши пух под главата си. Авиенда сигурно смяташе това за някаква страхотна шега — дразненето при айилците беше сведено почти до изкуство и колкото повече доближаваше до пускане на кръв, толкова по-добре. Ранд се унесе. Последната му съзнателна мисъл беше, че той самият готви една страхотна шега, макар за нея все още да знаеха само Мат и Башийр. Самаил изобщо не притежаваше чувство за хумор, но огромният чук на армията, чакаща в Тийр, беше най-голямата шега, която светът щеше да види някога. С малко късмет, Самаил щеше да загине преди да е разбрал, че трябва да се засмее.
Глава 5
Друг танц
„Златният елен“ до голяма степен отговаряше на името си. Гостилницата беше запълнена с излъскани маси и скамейки, а единствената грижа на едно от слугинчетата с бели престилки беше да мете непрекъснато белия каменен под. Спирали се виеха по гипсовите стени чак до високия таван, камините бяха от добре одялан камък, а на всеки трегер бе издялан елен, крепящ на всеки рог по една винена чаша. На полицата на една от камините стоеше висок позлатен часовник. На малка естрада в дъното на помещението свиреха музиканти — двама мъже на флейти, други двама на деветструнни битерни и жена със зачервено лице, която чукаше с малки дървени чукчета на цитра, поставена върху тънка стойка. Десетина слугини пристъпваха ситно-ситно — всички с бели престилки и светлосини рокли. Повечето бяха хубавелки, макар че някои бяха почти на годините на госпожа Делвин, закръглената нисичка ханджийка. Точно такова място най-много се харесваше на Мат — от него направо се излъчваше удобство и аромат на пари. Беше го избрал само защото се намираше в самия център на града, но и другото хич нямаше да навреди.