Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Ето. Казах му го. Не съм сигурна дали бях достатъчно убедителна, но поне опазих достойнството си.
— А ти какво искаше да кажеш? — питам аз и наливам още вино в чашата му.
— Щях да те поканя да излезем — казва Натаниъл и аз за малко да излея виното на масата.
Какво?
Да не би тази работа с ръцете да се е получила?
— Не се притеснявай. — Той отпива. — Разбирам те напълно. Лоша работа. Трябва много бавно да оправя работата.
Много трябва да внимавам, за да не разбере той.
По дяволите, просто ще се проявя като капризна жена. Такива сме жените. Позволено ни е да бъдем капризни.
— Натаниъл… — Насилвам се да говоря спокойно. — С удоволствие ще изляза с теб.
— Чудесно. — Не ми се струва притеснен. — Какво ще кажеш за петък вечерта?
— Супер.
Усмихвам се щастливо и в същия момент усещам колко съм гладна. Придърпвам чинията с риба към себе си, стисвам ножа и вилицата и започвам да се храня.
14
Успявам да изкарам седмицата до петък без особени поражения. Поне семейство Гайгър не разбират за гафовете ми.
Във вторник се изложих със зеленчуковото ризото, но, слава богу, успях в последния момент да поръчам от фирмата с доставките. Има и една камизола в прасковен цвят, която изглежда е трябвало да изгладя на съвсем ниска температура. След това, докато се опитвах да обера праха с прахосмукачката, счупих вазата от „Дартингтън“. Май все още никой не е забелязал, че липсва. А новата ще ми я докарат утре.
Засега тази седмица ми струва само двеста лири, което е страхотно постижение в сравнение с миналата седмица. Много скоро може дори да изляза на печалба.
Закачвам влажното бельо на Еди в сушилнята и въртя очи настрани, за да не гледам, когато чувам, че Триш ме вика.
— Саманта? Къде си? — Май не е в най-добро разположение на духа и аз усещам как всичко в мен се свива. Коя ли нередност е открила? — Не мога да те оставя да ходиш напред-назад в този вид. — Триш се показва на вратата на сушилнята и клати глава.
— Моля? — зяпвам я недоумяващо.
— Говоря за косата ти. — Тя се мръщи.
— А, да. — Докосвам избелената ивица с гримаса. — Ще я оправя през уикенда.
— Ще я оправиш незабавно — прекъсва ме тя. — Изключителната ми фризьорка е тук.
— Сега ли? — зяпвам я аз. — Ама… трябва да мина с прахосмукачката.
— Не мога да ти позволя да ходиш като плашило. Ще наваксаш часовете по-късно. Освен това ще ти удържа парите от заплатата. Хайде, Анабел чака!
Май нямам избор. Зарязвам гащите на Еди и тръгвам след нея нагоре по стълбите.
— Освен това исках да ти кажа за кашмирената жилетка — Добавя строго тя, когато стигаме на първия етаж. — Говоря за кремавата.
По дяволите. Много пъти по дяволите! Разбрала е, че жилетката е нова. Естествено, че ще разбере. Не е възможно да е чак толкова задръстена.
— Не знам какво си й направила — Триш изпуска облак дим и отваря вратата на спалнята. — Изглежда великолепно. Дори петното от мастило на подгъва е изчезнало! Като нова е!
— Така е — усмихвам се облекчено. — Това влиза в задълженията ми.
Влизам след Триш в спалнята, където хърбава жена с огромна руса коса, бели дънки и златен колан се е настанила на един стол в средата на стаята.
— Здрасти! — Тя вдига поглед, стиснала цигара в ръка, и чак сега забелязвам, че е поне на шейсет. — Саманта. Вече знам всичко за теб.
Гласът й стърже като ренде, около устата й са се събрали бръчки от непрекъснатото смучене на цигарата, а гримът й е като татуиран. Тя е истинска Триш след двайсет години. Приближава се до мен, оглежда косата ми и се намръщва.
— Какво е това? Да не би да си решила, че кичурите ще те освежат? — Смехът й прозвучава като грак на собствената шега.
— Имах малко произшествие с белината.
— Произшествие ли? — Тя прокарва пръсти през косата ми и цъка с език. — Не може да остане в този цвят. Русото много ще ти отива. Нали нямаш нищо против да станеш блондинка, миличка?
Блондинка ли?
— Никога не съм била руса — заявявам уплашено аз. — Не съм сигурна…
— Тенът ти е много подходящ. — Тя продължава да прокарва пръсти през косата ми.
— Стига да не е прекалено русо — бързам да предупредя аз. — Да не е… нали се сещате, от онези избелените, изгорели, платиненоруси…
Млъквам, защото разбирам, че и двете жени са с избелени, изгорели, платиненоруси коси.
— Ами… ъъъ… — Преглъщам и вдигам поглед. — Както решите. Вие преценете.
Сядам на стола, намятам се с кърпа и се опитвам да не се мръщя, докато Анабел бързо смесва някакви смрадливи химикали и ги наплесква по главата ми, а след това увива косата ми с нещо, което шумоли като фолио.