Повелителката на метлата

Докато стоя прегърбена над масата, чувам тихо почукване на вратата. Вдигам поглед и виждам Натаниъл, подпрян на вратата, стиснал раницата си. В следващия момент си спомням какво стана сутринта и ми става неудобно. Без дори да мисля, отблъсквам стола от масата и скръствам ръце.

— Здрасти — казвам аз и свивам леко рамене, сякаш искам да му кажа, че ако си въобразява, че се интересувам от него, много греши.

— Наминах да видя дали нямаш нужда от помощ. — Оглежда кухнята, чиниите и недокоснатата храна. — Какво става?

— Не вечеряха. Излязоха на ресторант.

Натаниъл ме гледа няколко секунди, след това затваря очи и поклаща глава.

— А ти цял ден си готвила.

— Храната си е тяхна. Къщата си е тяхна. Могат да правят каквото пожелаят. — Опитвам се да омаловажа нещата. Въпреки това разочарованието ми отказва да си отиде и сърцето ми продължава да тежи. Натаниъл оставя раницата, пристъпва към фурната и поглежда рибата.

— Изглежда добре.

— Прилича на превряла спечена риба — поправям го аз.

— Точно така я обичам. — Той се ухилва, но аз не съм в настроение да отвърна на усмивката му.

— Тогава хапни малко. — Посочвам чиниите. — Никой друг няма да вечеря.

— Добре тогава. Ще бъде жалко да я хвърлиш. — Той си сипва от всичко, отрупва чинията, след това налива чаша вино и се настанява срещу мен.

Отначало и двамата мълчим. Аз дори не го поглеждам.

— За теб. — Натаниъл вдига чашата. — Поздравявам те.

— Да, като че ли има защо.

— Говоря сериозно, Саманта. — Той ме изчаква търпеливо да вдигна очи от пода. — Независимо дали са вечеряли или не, това е постижение. Говоря сериозно. — Той извива устни. — Помниш ли последната вечеря, която приготви в тази кухня?

Усмихвам се, макар и с нежелание.

— За обречената агнешка плешка ли говориш?

— За граха. Никога няма да го забравя. — Лапва парче риба и поклаща учуден глава. — Много е вкусна, между другото.

Спомням си черните топчета, как се стрелках напред-назад сред хаоса, целувките в течно състояние, които се изливаха на пода… и въпреки всичко ме напушва смях. Колко много научих оттогава.

— Аз, разбира се, щях да се оправя онази вечер — обяснявам небрежно аз. — Ако ти не беше настоял да ми помогнеш. Всичко беше наред, докато ти не дойде да ми се пречкаш.

Натаниъл оставя вилицата и продължава да дъвче. Няколко секунди той просто ме гледа, а сините му очи блестят весело. Усещам издайническа топлина по бузите си, когато забелязвам, че съм отпуснала ръце на масата с дланите нагоре.

Освен това съм се привела напред. Какъв ужас. Сигурно зениците ми са станали по-големи от очите. Едва ли има по-ясен начин да му кажа, че го харесвам.

Бързо свивам ръце в скута, изправям се и си придавам строго изражение. Все още не ми е минало унижението от сутринта. Защо не използвам възможността да кажа нещо?

— Значи… — започвам аз в мига, в който Натаниъл също започва да говори.

— Кажи ти. — Дава ми знак с ръка и лапва ново парче риба. — Първо ти.

— Ами… — прочиствам гърлото си. — След разговора ни… тази сутрин. Исках само да ти кажа, че си напълно прав за връзките. Очевидно не съм готова за нищо ново. Дори не се интересувам. Ама никак.