Друидите на Шанара

Дните на седмицата се изнизаха и най-сетне Куикнинг реши, че Уокър е добре и може да пътува. И тъй, четиримата напуснаха Хартстоун. Вървяха пеша, защото из тези места не можеше да се върви по друг начин. Пътят им минаваше на север през Дарклин Рийч и горите на Анар, по западния склон на Тофер Ридж в посока към Раб, прекосяваше реката в една теснина и продължаваше към Чарналите. Напредваха трудно, защото тези места бяха гъсто покрити с гори и шубраци и насечени от дефилета и водораздели. Налагаше се постоянно да се отклоняват от посоката си, за да търсят проходим терен. Времето обаче беше хубаво, топли слънчеви дни с лек ветрец в края на лятото, дълги, бавно точещи се часове, които правеха всеки ден желан и безкраен. Болестта се усещаше дори и тук далеч на север, земята и всичко живо беше посърнало и отровено, макар и не в толкова напреднал стадий, колкото в централните части на Четирите земи. Дъхът и ароматите, гледките и звуците бяха свежи, нови и незасегнати. Потоците бяха чисти и горите зелени. Животът в тях не бе поразен от скупчващия се мрак, с който Шадуините заплашваха да обвият всичко.

Нощем се настаняваха сред горски поляни край потоци или езера, откъдето черпеха прясна вода, често ловяха и риба. Понякога мъжете си приказваха, включително и Пи Ел. Куикнинг беше затворена. Когато спираха в края на деня, тя се усамотяваше сред сенките, далеч от огъня и присъствието на другите трима. Не че ги пренебрегваше или избягваше; по-скоро имаше нужда да бъде сама. Стената между тях се издигна от самото начало на пътешествието им, една невидима дистанция, която тя установи първата нощ и продължи да спазва през цялото време. Тримата, които водеше след себе си, нищо не питаха. Наблюдаваха се крадешком, наблюдаваха и нея и чакаха да видят какво ще се случи. И когато нищо не се случи, обединени от изолацията, която тя им бе наложила, започнаха да се отпускат един пред друг и да разговарят. Морган по начало бе винаги готов за разговори. Той бе отворен и непринуден младеж, който обичаше приказките и хората. Що се отнася до Уокър и Пи Ел, при тях положението беше различно. И двамата по природа и по навик бяха затворени и недонерчиви. Често разговорите помежду им се превръщаха в полесражения, при които всеки се опитваше да узнае тайните на другия и да не разкрие своите. Използваха разговорите за прикритие и внимателно отклоняваха темите от всичко, което наистина имаше значение за тях.