Друидите на Шанара

— Не си ни казала достатъчно за това, какво ни чака. Мисля, че трябва да го направиш. Сега.

Тя поклати глава.

— Питаш за неща, на които не мога да ти отговоря. Просто аз самата трябва да ги разбера.

— Не ти вярвам — тръсна глава той, за да подсили думите си. Гласът му бе нисък и суров. Морган Лех го гледаше с нескрито раздразнение, а Уокър Бо вече бе скочил на крака. — Познавам хората, дори и такива, които притежават магическа сила като теб и разбирам кога казват всичко, което знаят и кога не. Ти криеш нещо, а по-добре е да го кажеш.

— Или пък ти да се завъртиш и да се махаш? — остро го предизвика Морган.

Пи Ел го погледна безизразно.

— Защо наистина не се махнеш, Пи Ел, а?

Пи Ел се изправи. Очите му бяха празни и наглед безразлични. Морган се надигна заедно с него. Но Куикнинг бързо застана между тях, сякаш не да ги раздели, а само да срещне лицето на Пи Ел. Тя стоеше малка и беззащитна пред него, сребристата й коса падаше по раменете й, лицето й бе вдигнато към неговото. Той се намръщи и в първия момент изглеждаше като заплашен и готов да побегне. Слаб и жилав, мъжът отстъпи назад като змия. Но тя не помръдна и той постепенно се освободи от напрежението.

— Трябва да ми се довериш — обърна се към него тя, сякаш беше единственият човек на света, омая го със своя глас, със силата на черните си очи и близостта на тялото.

— Вече ви казах онова, което трябва да знаете за Ул Белк и Елдуист. Казах ви също каквото трябва да се знае за Черния камък на Елфите. Поне толкова, колкото и аз самата зная. Вярно е, че някои неща крия от вас, както и вие от мене. Така е с всички живи същества, Пи Ел. Ти не можеш да имаш претенции към моите тайни, когато криеш своите собствени. Аз не премълчавам нищо във ваша вреда. И това е всичко, което мога да направя.

Слабият мъж гледаше безмълвно към нея й очите му не издаваха нищо от онова, което мислеше.

— Щом стигнем Рамплинг Стийп, ще помолим да ни покажат пътя — продължи тя с глас, който бе тих като шепот, но кристален като камбана и уверен. — Все някой ще ни посочи пътя към Елдуист.

И за голяма изненада на Уокър и Морган Лех, Пи Ел само кимна и отстъпи. Тази нощ той не проговори на никого, сякаш бе забравил за тяхното съществуване.

На следния ден стигнаха един широк път, който извеждаше към западните предпланини и тръгнаха по него. Пътят се виеше като змия в светлината и после в сянка, когато слънцето се скри зад върховете на Чарналите. Спусна се нощ и те се настаниха за нощуване под звездите. Небето бе ясно за първи път от много дни насам. Те тихо си поприказваха след вечеря, възвърнали спокойствието си, след като дъждовете преминаха. Никой не спомена за предишната нощ. Пи Ел изглеждаше доволен от това, което каза Куикнинг, макар че тя всъщност нищо не му бе отговорила. Всичко идва от нейното отношение, помисли си Уокър, от магията, с която разсея подозрението и гнева му.