Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Сядам и бавно вдигам поглед към капитана. Знам, че в очите му ще има гняв. Сигурно ще последва заповед: „Стани! Мирно! Как си позволяваш да…“ Ще стана. Ще изтърпя и гневните реплики. Но не трябва да навеждам очи!
Странно… Капитанът се смее. Като на хубава шега. И въобще не изглежда засегнат на командирско достойнство. После произнася фразата, толкова обичана от военните:
— Ама на тебе много ти знае устата… — После замълчава за момент. — Ако това е въпрос, който искат да ми зададат и други, ще поясня: Ще изпадат в положението на кучето и ще скачат според тоягата тия, които не си гледат службата. Които живеят по устав, въобще няма от какво да се тормозят.
Изводът: Живей по устав и ще бъдеш блажен! В границите на казармената демокрация, разбира се…
Благодарим за което…
XX. Шайката на хунвейбините
Обзавеждам се с новобранец. Току-що е завършил школата. Вижда се, че е отделял повече време на кръчмата, отколкото на учене на скучни инструкции. Има доста приблизителна представа от това, което трябва да върши. Свещената постановка, че парашутът е последната граница преди истинската и естествена смърт, просто не е успяла да влезе в гънките на мозъка му. Всяко зло за две добри. Така ставам още по-ценен на сержанта. Човекът ме моли да внимавам с новия и да му вися над главата. Мисли малко и доуточнява: „Абе, по-добре го използвай само за помощник, каквото работи, очите ти да са в ръцете му!“ О’кей, както казват братята американци. Ще му вися над главата. Ще му гледам в ръцете. Ако се наложи — ще му въздействам и физически. Елегантно, разбира се, в границите на войнската традиция…
Това, че вися над главата на Таси въобще не го притеснява. Става ясно, че баща му е отговорна фигура, нотабил от близкия град. Момчето е очевидно дебелооко, не се засяга лесно. Бързо навързва приятелства и се старае да прави деня си възможно най-приятен. Всеки има право да си организира живота както намери за добре. Таси — също.
Петък следобед е. Налага ми се да занеса някакви документи в щаба. Оказва се, че всички шефове са се изнесли. Само заместник началник щаба е в стаята си и говори нещо по телефона. Когато влизам в стаята, той ми махва с ръка — изчакай отвън. Излизам без да притворя добре вратата — като свърши със слушалката, да се сети, че някой го чака. Неволно давам ухо на разговора. Станала е някаква катастрофа. Камион е блъснал автобус. В автобуса е имало военни от авиационното училище. Има доста ранени. Двама са починали. Един капитан и един лейтенант. Утре са погребенията в родните им села. Майорът старателно си записва имената на селата и ги повтаря на невидимия събеседник, за сверка. Когато чувам името на селото на лейтенанта, усещам, че по гърба ми полазват мравки със студени крачета. Вече следя внимателно разговора, но той бързо приключва. Майорът ме извиква да вляза.
Оставям му документа и с пресъхнали устни го питам за името на загиналия лейтенант. Той поглежда листчето пред себе си и ми го казва.
Лавина от камъни се изтърсва върху главата ми. Присядам на стола и гледам с тъп, безизразен поглед пелената от безнадежден есенен дъжд зад отдавна немитите стъкла на прозореца.
Генерале, защо?! Защо точно ти?! Малко ли глупаци има в тая армия? Защо добрият Бог избра точно теб? Добър ли е добрият Бог, щом може толкова безогледно да изскубне от живота човек, така необходим на свестните хора? Тук, долу на земята…
Майорът ми говори нещо. Май ми се сърди, че съм седнал в канцеларията му, без да поискам разрешение… Ставам. Излизам и се тръсвам на стола пред стаята. Погребението ще бъде утре…
… Погребението ще бъде утре. Може и от нашето поделение ще отидат представители.? Да изкажат баналните си съболезнования на ошашавените от неочаквано сполетялата ги мъка родители на Генерала.
Почуквам и влизам отново в стаята. Майорът пише нещо. Спокоен, невъзмутим. От какво да се тормози, човекът? Всички сме временни гости на белия свят. Всички ще си отидем — кой по-рано, кой по-късно…
Поемам дълбоко въздух и с възможно най-спокойния тон питам, ще има ли утре делегация от нашето поделение на погребението на лейтенанта. В този момент погледите ни се засичат. По това, как ме гледа разбирам, че здравата съм му досадил. Разбирам какъв ще бъде и отговорът му.
Няма заповед да се изпрати делегация от поделението. Който трябва, ще присъства където трябва. Въпреки откровено неприязнения му поглед, продължавам да питам. „Може ли да ми бъде разрешено, да отида на погребението на лейтенанта?“ „Не, не може!“ Опитвам се да обясня, че бяхме приятели… Търпението на майора се изчерпва. Редник не може да бъде приятел с офицер. Дори с лейтенант. Така че, „Кръгом!“