Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Вземете със себе си диадемата — каза евреинът — и гледайте да ми съобщите по-скоро какво сте направили с нея.
— Ще направя всичко възможно — каза Хуго и с разтреперана ръка сложи скъпоценния накит в джоба на палтото си.
— Внимавайте да не я изгубите. Не забравяйте, че със себе си носите пари, с които можете да купите огромно имение в Сибир.
— Сибир!
Студена вълна обля тялото на Хуго, защото знаеше, че наказанието за кражба е заточение в Сибир.
Като пиян той излезе от къщата на евреина. Страшни картини се рисуваха пред очите му. У всеки полицай той виждаше своя преследвач, уплашено и предпазливо се прокрадваше покрай стените и като пиян говореше сам на себе си:
— Това не може да бъде, това не трябва да стане; да падна толкова ниско и да ме затворят като крадец. Ще върна накита на Феодора — на нея ще кажа всичко, всичко. Още днес ще я подиря.
Така си говореше сам на себе си нещастният Хуго, защото знаеше, че връщане назад не може да има, че едно зло ражда Друго.
Да, докосне ли се дяволът до косите на някого, то и главата му отива.
Посещението, което Хуго бе направил на Марголински, не беше по-малко бурно от едно друго, което стана на друго място.
Пътят, по който читателите трябва да ни придружават, е дълъг, защото от къщата на лихваря ние ще отидем в двореца на Александър II.
„Златната къща“ — така се казваше дворецът на Александър II в Петербург и с право носеше това име, защото ако се намерите зад колосалните каменни сгради, които са противостояли на столетията със сияйната си красота и разкош, ще помислите, че сте във времето на арабските приказки от хиляда и една нощ.
Достъп в този палат имаха само избрани личности, защото бе заобиколен със силна стража. За да се влезе вътре, не бе достатъчна паролата, която царят даваше всяка вечер, но човек трябваше да плати входен билет, който се менеше както по съдържание, тъй и по цвят.
Същия ден преди обяд един човек с тъмносин капишон и с бяла сламена шапка крачеше покрай часовоите право към царския дворец.
Без всякакви спънки той стигна до мраморната градина в замъка, чиито колони бяха издялани от най-хубав мрамор, а бели мечки от чисто сребро ги държаха на плещите си.
Ако човек не бе идвал тук, той би замрял от удивление пред тези колони, без да може да разбере къде е входът, през които да влезе. Мраморните стени обграждаха това пространство, както прочутата Никейска стена, за която така много се е говорило.
Но Кардов, полицейският директор, който беше и човекът с наметалото, умееше да се владее добре. Той с уверени крачки се приближи към стената, натисна едно копче и това отвори тайна врата. Той се намери в някакъв коридор, който стигаше до преддверие, водещо към царската стая. В преддверието стояха двама офицери в пълна униформа с извадени шашки.
Те кръстосаха шашките си и го пропуснаха едва когато им показа червения билет.
Оттук Кардов се запъти към друг коридор. Вървеше през него по скъпия килим, без да обръща внимание на прекрасните картини със сюжети от митологията, поставени от двете му страни.
Най-после Кардов стигна до така наречения „пурпурен салон“, салон, който носеше това име, защото в него се простираше огромен балдахин от червено кадифе. Тук се събираха всички големци, които идваха при императора. Въпреки че до определеното време оставаше повече от един час, в салона имаше много посетители. По дрехите им личеше, че бяха от разни краища на Русия.
На едната страна се виждаше група руски интелигенти, а на другата страна имаше сибирски селяни. До прозореца стояха двама азиатци, а близо до тях разговаряха двама генерали с пъстри униформи, окичени с медали за заслуги. През широкия вход сновяха двама слуги, облечени по френската мода: с панталони до коленете и с палта, обшити с червена златна сърма.
Кардов премина през салона със съзнанието, че той е най-важният. След като се разбра с един лакей, влезе в тесен коридор и се спря в една тъмна стая. Тъмнината в тази стая беше толкова плътна, че нищо не можеше да се види. Но оттук се минаваше за царската приемна. Тази стая си имаше своето предназначение. С помощта на едно огледало царят можеше да види всеки, който влизаше в преддверието.
Кардов знаеше това. Той тихо очакваше една невидима ръка да го въведе в царската стая.
Император Александър II седеше при малката маса, отрупана с книжа, и четеше внимателно едно писмо. От време на време вземаше грозде от малка позлатена кошничка и ядеше.
Кардов унизително чакаше да му обърне внимание.
— Ах, Кардов — каза царят, меко усмихнат, — много добре направихте, че дойдохте, защото имам да говоря с вас нещо твърде важно.