Пробуждането на демона

Като моряк и като боец Авелин изобщо не можеше да се мери с тримата си другари, а и часовете, в които изучаваха различните религиозни церемонии, започваха да му се струват все по-тягостни. Колкото по-често повтаряше един обред, колкото повече губеха от загадъчността си ритуалите, толкова по-малко свети изглеждаха в очите му. Дали наистина Петнадесетте свещени заръки бяха боговдъхновени или бяха най-обикновени закони, на които се крепеше обществото? Подобни съмнения неминуемо биха прекършили Авелин, ако не бяха часовете след залез-слънце. В свещените камъни той виждаше осезаемо въплъщение на идеалите, които го бяха довели в манастира. Мистерията на магическите камъни не можеше да бъде обяснена с желанието на хората за власт и ред. За Авелин камъните бяха дар от Бога, магия, изпратена им от небесата, обещание за вечен живот и блаженство.

Именно това го крепеше през дългите часове на деня и най-вече по време на тренировките, в които Куинтал почти винаги надделяваше. В началото на третата година от обучението им съперничеството между четиримата младежи силно се изостри. Авелин и Тагрейн бяха официално провъзгласени за Подготвители, двамата монаси, които щяха да слязат на остров Пиманиникуит, за да съберат камъните и да ги приготвят за обратното пътуване. Куинтал и Пелимар щяха да останат на борда на кораба, нает да ги отведе до острова, и нямаше да слизат, освен ако с двамата им другари се случеше нещо. През лето Господне осемстотин двадесет и първо, годината на поредните Каменни валежи, пътуването по море съвсем не беше безопасно и подобно подсигуряване бе повече от необходимо.

Стигнеше ли се до бойни изкуства, никой от тримата послушници не можеше да се мери с Куинтал. Надарен със забележителна физическа сила, той имаше ниско, набито тяло, което и най-здравият мъж като че ли не можеше да помръдне от земята, какво ли пък оставаше за високия, слабоват Авелин. Неведнъж по време на всекидневните им тренировки, младият Десбрис беше убеден, че Куинтал се опитва да го убие. Каква по-добра възможност за него да се добере до заветното място на Подготвител?

За човек като Авелин подобна безскрупулност беше непонятна и отблъскваща и само още повече затвърждаваше убедеността му, че именно той, а не свирепият, як мъж, заслужава да стъпи на Пиманиникуит. Освен това Авелин знаеше, че ако нещата се бяха развили по друг начин, ако не той, а Куинтал беше избран да слезе на острова, той би го подкрепил с цялата си душа и би се радвал, че все пак е получил възможност да пътува с кораба, твърдо уверен, че никой по-добре от наставниците им не може да прецени кой е най-подходящ за тази задача. Пък и независимо от случващото се през деня, вечер (и особено в нощите, когато им разрешаваха да докосват камъните) брат Авелин извън всякакво съмнение доказваше, че именно той е правилният избор. След по-малко от четири години обучение, той напълно беше овладял магията на камъните и даже наставниците му не можеха да я контролират по-добре и с по-голяма лекота от него. Дори скептично настроеният Сихертън, каквито и резерви да имаше по отношение на Авелин като човек, не можеше да отрече, че никой не заслужава повече от него да стъпи на Пиманиникуит. При все това Сихертън продължи да подкрепя Куинтал с всички възможни сили и упорито настояваше той, а не Тагрейн, да бъде вторият Подготвител. Сихертън се оказа незаменим и като посредник между двамата послушници и именно неговата намеса принуди Куинтал да промени ако не чувствата, то поне държанието си спрямо Авелин.