Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
В началото на следващия ден се отправих за поредната среща с Дмитрий. Тези упражнения по бойни умения вече се бяха превърнали в любимата ми част от деня отчасти заради моето глупаво увлечение по него, но отчасти и заради това, че така можех да се отърва от всичките ми съученици.
Двамата започнахме както винаги с бягането, като той тичаше до мен, мълчалив и почти нежен в инструкциите си. Навярно не искаше допълнително да ме притеснява. Знаеше за слуховете, но не спомена за тях.
Когато свършихме, Дмитрий ме подложи на серия от тежки упражнения за атакуване на противника, при които имах правото да използвам всички подръчни средства за нападение, до които можех да се добера. За моя изненада успях да му нанеса няколко удара, макар че те изглежда причиниха повече поражения на самата мен, отколкото на него. Ударите винаги ме принуждаваха да се олюлявам назад, но той нито веднъж не се възползва, за да ми върне удара. Това обаче не ме спря да продължа да го атакувам отново и отново, като през цялото време се сражавах почти заслепена от ярост. Не знаех с кого всъщност се биех сега: с Мия или с Джеси, или пък с онзи дебелак Ралф. Може би с всичките едновременно.
Накрая Дмитрий обяви почивка. Взехме оборудването, което бяхме използвали, за да го приберем в склада. Като си тръгнахме оттам, той ме погледна и ми даде знак да вдигна ръцете си.
— Виж на какво приличат! — Изруга нещо, но на руски, което не разбрах. Вече бях започнала да разпознавам ругатните, ала той така и не пожела да ме научи какво точно означават. — Къде са ти ръкавиците?
Сведох поглед към ръцете си. От седмици бяха зле, но днес бяха още по-зле. Кожата ми бе загрубяла от студа, грапава и насечена, а на няколко места леко кървеше. Имах и подути пришки.
— Никога не съм имала. В Портланд не се нуждаех от ръкавици.
Той отново изруга и ме настани на един стол, докато измъкваше комплекта за първа помощ. Избърса кръвта с влажна кърпа, след което изръмжа:
— Ще трябва да ти намерим някакви ръкавици. Погледнах наранените си длани, докато той ги почистваше.
— Това е само началото, нали?
— Началото на какво?
— На превръщането ми в Албърта, старшата училищна надзирателка. Като нея… и като всички останали жени пазители. Те целите са само груба кожа и яки мускули. Сражават се, тренират, винаги са на открито… и вече въобще не са красиви. — Замлъкнах. — Този… този техен живот. Той ги съсипва. За външността им говоря.
Той се поколеба за миг, сетне вдигна глава. Топлите му кафяви очи ме огледаха зорко и нещо се стегна в гърдите ми. По дяволите. Трябваше да престана да се чувствам по този начин, когато съм с него.
— С теб няма да се случи. Ти си твърде… — Запъна се в търсенето на най-подходящата дума и аз мислено се втурнах да му подсказвам всички възможни варианти. Божествена. Умопомрачително секси. Накрая той се отказа и просто добави: — Няма да се случи с теб.
После насочи вниманието си към ръцете ми. Дали той… дали смяташе, че съм красива? Никога не се бях съмнявала в реакцията, която предизвиквах сред момчетата на моите години, ала колкото до него… не знаех какво да си мисля. От което стягането в гърдите ми още повече се засили.
— Случило се е с майка ми. Тя е била красавица. Предполагам, че още е или поне донякъде. Но не е такава, каквато е била някога. — Додадох с горчивина: — Отдавна не съм я виждала. Сега може би изглежда съвсем различно от жената, която помня.
— Не харесваш майка си — отбеляза той.
— Значи си забелязал, така ли?
— Ти почти не я познаваш.
— Тъкмо в това е цялата работа. Тя ме изостави. Позволи на Академията да ме отгледа.
Когато свърши с почистването на раните ми, той взе бурканче с някакъв мехлем за мазане и започна да го в грива в загрубелите участъци на кожата ми. От усещането на ръцете му, масажиращи моите, се почувствах окончателно изгубена.
— Това, което каза, е вярно, но какво друго е можела да стори? Знам, че ти искаш да си пазител. Зная какво означава това за теб. Смяташ ли, че тя е трябвало да се откаже от мечтата си, за да те отгледа? След като и без това ти си прекарвала по-голямата част от живота си тук?
Не ми беше приятно да ме нападат с толкова логични аргументи.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм лицемерка?
— Казвам само, че може би не бива да си толкова сурова спрямо нея. Тя е много уважаван дампир. Тя е избрала този път и за теб.